Робърт Хайнлайн - Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън (Мемоари на една леко нередовна жена))

Чък изглеждаше чист и миришеше на сапун — май се беше мил също толкова неотдавна, колкото и аз. Понамирисваше на мъж, но на чисто. Дори и на онази възраст вече схващах разликата.

Бях весела и щастлива. Колко мило от негова страна — да ми предложи една така добре поддържана играчка!

Беше само на сантиметри от лицето ми. Изведнъж се наведох и бързичко го целунах.

— Ей! — Чарлз едва не изпищя.

— Шокира ли се, мили? Ама той е такъв един хубав и сладък, че ми се прищя да го целуна. Не исках да те шокирам.

— Не се шокирах. Ъх… хареса ми.

— Би ли се прекръстил като го казваш?

— Да, наистина, много ми хареса!

— Хубаво. — Изчаках го да стане готов. — А сега ме вземи, Чарлз.

Бях непохватна и неопитна, ала ми се налагаше аз да го водя — внимателно, тъй като вече веднъж бях наранила гордостта му. Чарлз бе дори по-неопитен и от мене. Вероятно това, което знаеше за секса, го беше научил по бръснарниците, кръчмите и зад плевните — от невежото фукане на местните ергени… докато аз го бях чула от моя старец — мъдрия доктор, който ме обичаше и искаше да бъда щастлива.

В чантичката си носех и друго лекарство — „вазелин“, но нямаше нужда! Бях хлъзгава като варено ленено семе.

Въпреки това…

— Чарлз! Моля те, миличък! Недей толкова бързо!

— Но първия път трябва да тласна бързо, Мо. Та да те заболи по-малко. Това всеки го знае.

— Чарлз, аз не съм „всеки“. Аз съм си аз. Ако го направиш бавно, изобщо няма да ме заболи. Поне така си мисля. — Нямах търпение, ужасно бях възбудена и го исках дълбоко в мене — но като че ли наистина беше по-голям, отколкото очаквах. Всъщност не ме заболя. Съвсем мъничко. Но знаех, че ако го беше направил бързо, щеше да ме заболи и още как!

Миличкият Чарлз не помръдваше, лицето му беше напрегнато. Прехапах устна и тласнах напред. И пак. Накрая той се прилепи към мене и влезе вътре докрай.

Отпуснах се и му се усмихнах.

— Готово! Така е много добре, мили. А сега се движи, ако искаш. Давай!

Но май бях протакала твърде дълго. Той се ухили, после усетих две-три бързи трепвания, усмивката му угасна и ме погледна стреснато. Беше се изпразнил.

Така че първия път — никакви фойерверки за Морийн, пък и за Чарлз не бяха кой знае какви. Ако не бях изцяло разочарована — бях постигнала основната си цел: вече не бях девствена. Отбелязах си, че трябва да питам татко какво се прави, за да продължи по-дълго — сигурна бях, че ако бяхме поразтеглили работата, щяха да дойдат и фойерверките. След това изхвърлих мисълта от ума си и се почувствах щастлива от постигнатото.

Тогава направих нещо, което щеше да ми стане обичай за дълги-дълги години занапред. Усмихнах му се и казах:

— Благодаря ти, Чарлз. Беше чудесен.

Мъжете не очакват да им се благодари. А в този момент са склонни да вярват на всякакви комплименти… най-вече ако не са ги заслужили. Да им благодариш и да ги похвалиш е лесна инвестиция, която дава големи дивиденти. Вярвай ми, сестро!

— Мили Боже, Морийн. Ти си върхът.

— И ти, Чък, сладък мой — прегърнах го с ръце и крака, после се отпуснах и добавих: — Май ще е по-добре да ставаме. Тоя под е корав — нищо, че чулът е на два ката.

Докато ме караше към Бътлър, Чарлз мълчеше — изобщо не приличаше на умилкващ се донжуан, току-що отървал девойка от онова, което не я прави богата. За първи път се сблъсквах с онази tristess , която изпитват някои мъже след сношение… докато самата аз щях да се пръсна от радост. Вече не ми беше криво, че не съм достигнала върха. Може би онези „фойерверки“ бяха нещо, което човек можеше да постигне само самичък. Бяхме се справили хладнокръвно и се чувствах много пораснала. Седях, изправила гръб, и се радвах на слънчевия ден. Не ме заболя — не толкова, че да има значение.

Мисля, че мъжете често се чувстват като пребити от секса. Имат толкова много да губят, а ние твърде често не им оставяме почти никакъв избор. Идва ми наум един много странен случай с един мой внук — как беше тласнат към нещо от съдбата и от първата си жена.

Освен това участваше и нашият котарак Пиксел, по онова време — малко котенце, пухче.

Става въпрос за внука ми полковник Кембъл, син на сина ми Удроу, който едновременно с това е и съпругът ми Теодор, но това да не ви притеснява — и Удроу, и Теодор — всъщност и двамата са Лазарус Лонг, който във всяка вселена си е странен. Да не забравя да ви разкажа как Лазарус, без да иска, оплоди три жени наведнъж — майка, щерка и внучка… и му се наложи да си прави някои необичайни уговорки с Времевия корпус, за да изпълни първата заповед в личния си декалог, а тя гласи: „Никога не оставяй бременна жена да посрещне съдбата си, без да има опора до себе си.“