Орсън Кард - Играта на Ендър

— Добре ли си, Андрю?

— Да, госпожице.

— Ще изтървеш автобуса.

Ендър кимна и стана. Другите деца си бяха тръгнали. Онези обаче, лошите, щяха да го чакат. Мониторът вече го нямаше на тила му, вече не чуваше онова, което чуваше Ендър, и не виждаше онова, което виждаше Ендър. Сега вече можеха да си говорят каквото си искат. Можеха дори да го ударят — никой нямаше да ги види и никой нямаше да се притече да спаси Ендър. Мониторът си имаше своите предимства и те щяха да му липсват.

Чакаше го не друг, а Стилсън, разбира се. Той не бе по-едър от повечето деца, но беше по-едър от Ендър. А с него имаше и други. Както винаги.

— Ей, Третак!

Не отговаряй. Замълчи си.

— Ей, Третак, на теб говорим. Третаче, бъгеропоклоннико, на теб говорим.

Не мога да измисля какво да им отговоря. Каквото и да кажа, ще стане по-лошо. Значи ще си мълча.

— Ей ти, третако-глупако, май са те изритали, а? Мислеше, че си по-умен от нас, но май птичето ти е отлетяло от тила и като че ли са ти лепнали лейкопласт на вратлето, а?

— Ще ме пропуснете ли да мина? — попита Ендър.

— Дали ще го пропуснем да мине? А да го пропуснем ли? — Всички се изсмяха. — Разбира се, че ще те пропуснем. Ще ти пропуснем първо ръчичката, после задничето, а после може и част от коленцето ти.

Останалите също се заобаждаха.

— Отлетя ти птичето, Третаче. Изгуби си птичето, Третаче.

Стилсън го блъсна с една ръка, друг отзад го тласна към Стилсън.

— Тик-так, подай ни го пак! — обади се някой.

— Да поиграем на тенис!

— На пинг-понг!

Това нямаше да свърши добре. Ето защо Ендър реши да не бъде потърпевшият накрая. Следващия път, когато ръката на Стилсън се протегна да го блъсне, Ендър направи опит да я сграбчи. Не успя.

— О, и ще се биеш с мен, а? С мен ли ще се биеш, Третаче?

Застаналите зад Ендър го сграбчиха и уловиха здраво.

На Ендър не му беше до смях, но се засмя.

— Да не искаш да кажеш, че са нужни толкова много хора, за да надвият един Третак?

— Ние сме хора, а не третаци, лайно такова. Силен си колкото един комар.

Те обаче го пуснаха. И още щом го пуснаха, Ендър замахна високо с всичка сила и ритна Стилсън право в гръдната кост. Той се строполи. Това изненада и Ендър — той не се бе надявал да повали Стилсън само с един ритник. И през ум не му минаваше, че Стилсън не би приел подобен бой сериозно и че не бе подготвен за такъв наистина отчаян удар.

За миг другите отстъпиха назад, а Стилсън остана да лежи неподвижно. Всички се питаха дали е умрял. Ендър обаче се опитваше да измисли как да предотврати отмъщението. Как да ги възпре да го нападнат вкупом следващия ден. Трябва да победя сега и завинаги или ще трябва да се бия всеки ден и ще става все по-лошо и по-лошо.

Макар и шестгодишен, Ендър знаеше неписаните правила на честната борба. Не бе позволено да удряш противника, който лежи безпомощно на земята — само едно животно би постъпило така.

Ето защо Ендър отиде до просналия се на земята Стилсън и ожесточено го ритна в ребрата. Стилсън простена и се претърколи. Ендър го заобиколи и го ритна отново, този път в чатала. Стилсън не пророни и звук, само се присви и от очите му рукнаха сълзи.

Ендър изгледа хладнокръвно останалите.

— Може би си правите някакви сметки да ме нападнете вкупом. И сигурно ще успеете да ме набиете прилично. Запомнете обаче как постъпвам с хората, които се опитват да ми причинят зло. След нападението ще започнете да се питате кога ще ви докопам и колко зле ще ви подредя. — Той ритна Стилсън в лицето. Кръвта от носа му опръска земята наоколо. — Няма да е просто зле — продължи Ендър. — Ще е много по-страшно.

Обърна се и си тръгна. Никой не го последва. Той сви по уличката, която водеше към автобусната спирка. Чу момчетата да казват зад гърба му: „Бре! Вижте го тоя! Направо се е чалдисал!“

Ендър облегна глава о една стена и плака, докато дойде автобусът. Аз съм също като Питър. Свалиха ми монитора и съм същински Питър.

— И така, мониторът е свален. Как е той сега?

— Живееш в нечие тяло в продължение на няколко години и свикваш с него. Сега го погледнах в лицето и не мога да кажа какво изпитва. Не съм свикнал да гледам изражението на лицето му. Свикнал съм да го усещам.

— Хайде, хайде, тук не става въпрос за психоанализа. Ние сме войници, а не знахари. Току-що видя как здравата наби водача на една банда.

— Беше много последователен. Не го наби, а просто го преби. Точно както Мейзър Ракъм на…