Майкъл Конъли: Трафик

— Едно-К-дванайсет, Щаб две се нуждае от координати.

Бош стана и се приближи до радиостанцията, сякаш с поглед можеше да я накара да предава по-ясно. Почака десет секунди, за да чуе отговора. Двадесет секунди.

— Щаб две, мястото е „Убежището“, на „Уестърн“ и „Франклин“. Седма стая. Хм, Щаб две трябва да си вземе и маска.

Бош очакваше още нещо, но това бе всичко. Въпросното място на „Уестърн“ и „Франклин“ бе в района на холивудския участък. Едно-К-дванайсет бе радиокод на детектив от отдел „Кражби и убийства“ (ОКУ) при централното управление на „Паркър сентър“. А Щаб две бе кодово название на заместник-началник на полицията. В управлението имаше само трима заместник-началници, но не беше сигурен кой е Щаб две. Това обаче нямаше значение. Въпросът бе защо един от хората с най-висок чин в полицията се мотае навън в коледната вечер?

Друг въпрос го тревожеше дори повече. Ако ОКУ бяха вече повикани, защо той, дежурният детектив от холивудския участък, не бе уведомен пръв? Отиде в кухнята, остави чинията в мивката, избра участъка на „Уилкокс“ и попита за дежурния. Обади се някакъв лейтенант Клайнман. Бош не го познаваше. Беше нов, изпратен от предпланинския участък.

— Какво става? — попита Хари. — По радиостанцията чувам за труп на „Уестърн“ и „Франклин“, а на мен никой нищо не ми казва. Това е странно, защото днес аз съм дежурен.

— Да не ти пука — рече Клайнман. — Шапките ще се погрижат за всичко.

Бош реши, че Клайнман е от старата генерация. Не бе чувал този израз от години. През четиридесетте хората от ОКУ носеха сламени бомбета. През петдесетте ги замениха със сиви меки шапки. После шапките излязоха от мода (сега униформените полицаи наричаха детективите от ОКУ „костюми“, а не „шапки“), но не и специалните ченгета, разследващи убийства. Те още се мислеха за най-добрите, вирнали носове като котешки задници. Бош мразеше това високомерие дори когато бе един от тях. Имаше и нещо хубаво в това да работиш в Холивуд, клоаката на града. Никой не важничеше. Чисто и просто се вършеше работа.

— Какъв е случаят? — попита Хари.

Клайнман се поколеба няколко секунди и отвърна:

— Има труп в един мотел на „Франклин“. Прилича на самоубийство, но ОКУ ще го поеме. Всъщност вече са го поели. Ние не участваме. Нареждането е отгоре, Бош.

Бош не каза нищо и се замисли. ОКУ поемат самоубийство по Коледа. Нямаше лог… Изведнъж му проблесна.

Калексико Мур.

— Кога е станало? Чух, че посъветваха Щаб две да си вземе маска.

— Достатъчно отдавна. Казаха, че това е плод на извратена глава. Само дето не е останало много от главата. Като че ли се е гръмнал с двуцевка. Поне така чувам на честотата на ОКУ.

Радиостанцията на Бош не хващаше тази честота. Ето защо не беше чул предишните съобщения за случая. „Костюмите“ явно бяха сменили честотите само за да информират шофьора на Щаб две за адреса. Ако не бяха го направили, Бош нямаше да научи за случая до сутринта, когато щеше да иде в участъка. Това го ядоса, ала гласът му остана спокоен. Искаше да изкопчи от Клайнман каквото можеше.

— Мур е, нали?

— Така изглежда — съгласи се Клайнман. — Неговата значка е на бюрото в стаята. Портфейлът му също. Както казах обаче, никой не може да разпознае тялото от пръв поглед, така че нищо не е сигурно.

— Как се развиха нещата?

— Слушай, Бош, зает съм, нали разбираш? Това не те засяга. ОКУ го поемат.

— Не, приятел, бъркаш. Засяга ме. Трябваше да се обадиш първо на мен. Искам да зная как са се развили нещата, за да разбера защо не ми се обади.

— Добре, Бош, всичко стана така. Обажда ни се собственикът на онази дупка и казва, че в банята на седма стая има мъртвец. Изпращаме екип, а те се обаждат и казват: „Да, намерихме мъртвеца.“ Свързаха се обаче по телефона, а не по радиостанцията, защото видели значката и портфейла на бюрото и разбрали, че е Мур. Или поне така са предположили. Ще видим. Както и да е, аз звъннах до дома на капитан Група и той се е обадил на заместник-шефа. Повикаха шапките, а теб не. Така се развиха нещата. И ако имаш оплакване, отнеси го до Група или до заместник-шефа, не до мен. Аз съм чист.

Бош не каза нищо. Знаеше, че понякога, ако замълчи, човекът, чиято информация му е нужна, накрая ще запълни тишината.

— Случаят вече не е наш — обади се Клайнман. — По дяволите, телевизията и „Таймс“ са там. „Дейли Нюз“. Те също смятат, че е Мур, като всички останали. Страшна каша. Човек би си помислил, че пожарът по хълма е достатъчен, за да ги ангажира напълно. Ама не. Всички са се строили на „Уестърн“. Трябва да изпратя още една кола, за да контролира журналистите. Така че, Бош, радвай се, че не си замесен. Коледа е, за бога!