Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Даса продължавал да стои като оглушал и вдървен. Отново в ръцете му се олюлявал съдът, водата се разливала, плискала се хладна по пръстите на краката му и се стичала. Какво трябвало да направи? Отново да напълни купата, да я занесе на йогата, да чуе как той ще му се изсмее за всичко, което е изстрадал насън? Това не го привличало. Той пуснал съда на земята, излял го и го захвърлил в тресавището. Седнал на тревата и сериозно се замислил. Имал достатъчно и предостатъчно от тези съновидения, от тази демонична плетеница от преживявания, радости и страдания, която притискала сърцето и смразявала кръвта на човека, после в миг излизало, че това било Майя и човек оставал като безумец; вече се наситил на всичко, вече не жадувал ни за жена и дете, ни за трон, ни за победа, ни за отмъщение, не и за щастие и мъдрост, не за власт и добродетел. Не жадувал за нищо друго освен за спокойствие, за нищо освен за края, не желаел нищо друго, само да спре това вечно въртящо се колело, тази безкрайна поредица бт картини и да я заличи. Желаел сам да се пренесе във вечен покой и се изтрие от земята, така както желаел това някога, когато в онази последна битка се хвърлил към врага, удрял и го удряли, получавал и нанасял рани, докато рухне. А после какво? После наставало затишието на едно безчувствие или на една дрямка, или на една смърт. И веднага след това той отново бил буден и трябвало да отвори сърцето си за потока на живота, отново да отвори очи за страшния, красив, ужасяващ прилив на картини, за този безкраен, неизбежен поток до следващото безсилие, до следващата смърт. Това било навярно едно затишие, един отдих, малък, незначителен отдих, поемане на дъх, но после продължавало отново и човек ставал една от хилядите фигури в дивия, упойващ и отчайващ танц на живота. Ах, нямало заличаване, нямало край!

Но неспокойствието отново го изправило на крака. Щом в този проклет хоровод нямало отдих, щом неговото единствено копнежно желание оставало несбъднато, тогава той можел да напълни съда с вода отново и да го занесе на стария мъж, който му заповядал, макар че всъщност нищо не му бил заповядал. Това било една услуга, поискана от него, една заръка, която можел да приеме и изпълни, това било по-добро, отколкото да седи и да си мисли как да се самоубие. Разбира се, да се подчиняваш и да служиш, е далеч по-лесно и по-добре, далеч по-невинно и по-благотворно, отколкото да властваш и да носиш отговорност. Дотолкова той знаел. И тъй, добре, Даса, вземи съда, напълни го хубаво с вода и го занеси там на своя господар!

Когато той стигнал до колибата, старият го посрещнал със странен поглед. Един леко състрадателен, полувъпросителен, полуприсмехулен поглед на разбиране, поглед, с който примерно едно по-голямо момче гледа на по-малкото, което вижда да се връща от някое леко засрамващо, но и внушаващо уважение изпитание на смелост. Този пастирски принц, този дотичал тук беден момък просто се връщал от извора, донесъл вода и не отсъствал повече от четвърт час; но той все пак се връщал от един затвор, загубил жена, син и княжество, завършил един човешки живот и хвърлил поглед към кръжащото колело. Навярно този млад човек няколко пъти и по-рано бивал събуждан и вдъхвал с пълни гърди действителността, иначе не би дошъл тука и не би останал толкова дълго; сега обаче изглеждал истински пробуден и съзрял, за да поеме по дългия път. Щели да са му потребни няколко години, за да научи този млад човек на истинско самонаблюдение и дишане.

Само с този поглед, който съдържал следа от благоразположение и съучастие, загатвал възникналата между тях връзка, връзката между учител и ученик, само с този поглед йогата го приел за ученик. Този поглед прогонил безплодните мисли от главата на ученика и го довел до благонравие и повинност.

Няма какво повече да се разказва за живота на Даса, останалото протекло отвъд образите и историите. Той повече не напуснал гората.

На това пътуване той се отправил неохотно. Отдавна бил приел поканата да изнесе сказки в няколко южногермански града, но отдалечеността на датите им го успокоявала с възможността за отменяване в предпоследния момент. Все пак обаче не телеграфирал благовидно извинение, както възнамерявал, и въпреки досадата, която будели у него планираните маршрути (споделял убеждението на древните, че най-далеч стига онзи, който не знае къде отива), въпреки болките в очите и ставите въпреки угнетеността, прерастваща на моменти в ипохондрия, Херман Хесе напуснал утробния уют на „Каза Камуци“ (отшелническата му обител в Монтаньола, край Лугано) и поел за Локарно, а оттам — през Цюрих и Швабия, към Нюрнберг. За по-нататък не можело да става и дума: макар че есента на 1925 година едва започвала, той вече чувствал как го пронизва студената й влага, пък и в неговата „психогеография“, ограничавана от уединението и болнавостта, местонахождението на Лайпциг и Берлин почти съвпадало с това на Шпицберген и Северния полюс. Но нито страхът от простуда, от резки отклонения в навиците, от прекомерна загуба на време, нито предусещаната умора от напрежението при общуване с цели аудитории били определящите причини за неговата колебливост относно това пътуване, чиито етапи се очертавали всъщност приятни (престой в дома на близките му Алис и Фриц Лойтхолд в Цюрих, който се славел със сбирка от шедьоври на азиатското изкуство; прожекции на някогашни образи и сънища върху зеления екран на Шварцвалд, който от сенки и фрагменти можел да ги направи личности и саги; тихи залези в Блаубойрен — под сводовете на старото манастирско училище, досущ напомнящо за онова в Маулброн, бягството откъдето било и първият сериозен спомен за неприспособимостта на бъдещия писател към бюргерските норми, или край разлива на река Некар, при Лау, прекрасната нимфа, възпята от Мьорике; часове на размисъл и съзерцание из тихите улички на Улм, Аугсбург, Нюрнберг, сякаш приспани от вечността, задушевни разговори в Мюнхен — с Томас Ман, с поета Йоахим Рингелнац; срещи с почитатели…): Хесе добре разбирал, че му предстои равносметка и интуитивното съмнение в нейния оптимизъм го възпирало да напусне „Каза Камуци“. Пътят за Нюрнберг минавал през територията на неговата младост и той се опасявал, че ще види като почерняло стърнище онова, което носел в себе си като градина, още повече, че знаел горчивия вкус на не едно подобно разочарование — внезапно и брутално, тъй както камък, запратен в езеро, взривява отражението на храма в него и помътняло, то възвръща целостта и блясъка си постепенно, но само докато не бъде улучено повторно. Чувствителността му превръщала тези разочарования в истински крушения, от които се съвземал все по-бавно: микроклиматът, емоционален и интелектуален, с който бил обгръщан в дома на родителите си, го направил свръхуязвим за ниските температури на реалността извън стените му. Впоследствие, чрез доброволно отдръпване встрани , той успявал да прикрива от другите раната, отворена от смъртта на детството и която се заклел да не налага с никакви мехлеми на самовнушения и стереотипи, но макар въздухът да й действал благотворно, тя често напомняла за себе си с болка, която тъкмо преди въпросното пътуване до Нюрнберг се усилила до нетърпимост. Хесе изживявал криза и заглавието на стихосбирката, издадена почти непосредствено след книгата, в която го описал, говори, че то не спомогнало за нейното преодоляване 42 42 „Криза“ (1928). — Б.а. . Дори напротив, задълбочило я с уликите за неотвратимостта към онази промяна, която той, в противовес на мнозина, отъждествявал не с развитие, а с упадък. „Новото иде — казва Макс Демиан на своя приятел Синклер — и за хората, вкопчени в старото, то ще бъде ужасно. Какво ще направиш?“