Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Необичайното съчетаване на източни мотиви и символика със западни структури, ситуации и персонаж, толкова типично за Хесе, също носи характера на предизвикателство, и то спрямо онези, които не разбират смисъла му и не го тълкуват като израз на философските възрения на писател, който не пести усилия и средства да поучи своите читатели как да отстояват своята автентичност, превръщайки я в активност, как да бъдат индивидуалности, но не и индивидуалисти, как да се предпазват, доколкото е във властта им, от злокачествени кармични образования, сякаш неизбежни при общуването с други, как да накарат „ей онази там лотосова пъпка да разцъфне“ (според прочутата формула на Шри Рамакришна) и макар че позата на гуру е за него неестествена, „отшелникът от Монтаньола“ добре съзнава ролята на литературата и възможностите й на планетарен ашрам. Тъй че предпочитанието, което той отдава на т.нар. Bildungsroman, използвайки неговата форма като корпус, който обвива в разноцветни коприни, преди да му вдъхне живот, едва ли е случайно — „възпитателният роман“ 47 47 Или може би по-точно „роман на изграждането“, „на развитието“ (на личността). — Б. а. , за чийто образец и връх се счита Гьотевият „Вилхелм Майстер“, има за задача да разкрие една постепенна и неотменима еволюция на герой, осъществявана в резултат от експериментите с психиката му в голямата Лаборатория, където търсят камъка на битието . Масивната идейна рамка на „билдунгсромана“, лишена от ненужни орнаменти, по-късно се оказва твърде подходяща и за платната на романтиците, издържани било в меланхоличната гама на Бьоклин, било в ярките тонове на алегоричната пикареска, а Хесе на свой ред я прикрепя към картини с пастелно-лиричен колорит, съобразени с интимното пространство на дома, и с олтарно, не декоративно предназначение. На 40-годишна възраст той впрочем открива в живописта способ за „саморъчна“ психотерапия, за дистанциране от проблемите на действителността чрез нейни метаморфози и анаморфози: заниманията с това изкуство обновяват пластически стила му, но нагледността никога не го е блазнела като ефект и моралната поука в произведенията му е обикновено забулена, не тъй лесно доловима, подобно на отблясъка на октомврийско слънце, да речем, върху тъмнеещото сребро на съд с плодове от класически натюрморт. А и самият той избягва да подпечатва страниците в своите книги с екслибриса на авторството и се държи все настрана от „рампата“ — зад кулисите, откъдето необезпокояван наблюдава и хода на магическия спектакъл, който е поставил с малко актьори, няколко маски, много огледала, и начина, по който реагира публиката. Томас Ман отбелязва, че Хесе умишлено се отдръпва извън своите произведения, заемайки позицията на свидетел, редактор, коментатор на намерен текст, съставител, хроникьор или разказвач, проследил събитията косвено, „по съребрена линия“ (романът „Демиан“ излиза даже под псевдоним, а и в „Играта на стъклени перли“ ни въвежда уговорката, че авторът е всъщност издател) — „маскарад“, чрез който писателят се самоиронизира като „висшестояща инстанция“ и се изправя пред читателя като съвсем равен нему, предразполага го с косвеното уверение, че творчеството не е мистерия, че интелектуализмът може да бъде и забава, не съзаклятничество на посветени, клопка или тест.

Успехът е сянка, би рекъл Хесе, парафразирайки Тенисън, може би защото той винаги го е постигал без усилие, сякаш на шега, въпреки изолираността и аскетизма, които непрекъснато му е противопоставял и които някои тълкували като егоцентризъм и чудачество. Дали обаче реалността край нас не е онази, която носим в себе си, и следователно е нереална, субективна? Така и постиженията или известността ще са по-скоро отражения на собствени представи, отколкото обективни дадености. И именно това отъждествяване на вътрешния свят с външния е тъй опасно, предупреждава Писториус в „Демиан“, понеже е заблуда, не хармония, и уж ощастливява хората, а просто ги лишава от способността да доловят, че са нещастни. „Мнозина имат по-лек път, нашият е труден. Да вървим!“, завършва той, но в същност Хесе, според когото едно от главните значения на „път“ е „мисия“. Както впрочем и едно от значенията на дао е „път“, а К. Г. Юнг интерпретира това понятие, ключово за философията на Изтока, и като принцип на синхронността , и като „личност“ в смисъл, съвпадащ с влагания от Хесе — на цяло, което пулсира с равномерна ритмичност само ако е съхранило неделимостта си… Древнокитайският даоизъм е впрочем едно от определящите „ориенталистични“ увлечения на Хесе и най-острите упреци, отправяни срещу него, визирали постоянството, с което той се придържал към максимата, че „мекото е по-силно от твърдото, водата — от скалата, обичта — от омразата“, схващана от критиците му като девиз на пасивността, като свидетелство едва ли не за равнодушие към съдбата на Германия, а и на човечеството, като признак за „астигматизъм“ и „пациентомания“, но Хесе я цитира като едно от важните условия за гъвкавост на психиката и за контрол над инстинктите, без който еволюцията на съзнанието не е мислима, пък и светът достатъчно е патил от изблици на варварска разюзданост, за да не се опита да ги обуздае в името на бъдещето си, да надене усмирителна риза на полуделия Шива, който го тъпче и руши в транса на своя танц на унищожението. Ако обаче у Хесе наистина можем да открием черти, родеещи го с Ханс Касторп, домът му в Монтаньола надали има нещо общо с ватирания херметизъм на санаториума във „Вълшебната планина“ и назовавайки го „убежище“, той е нямал предвид „обител“ или „пещера“, а заслон от стихиите, срещу чиято гибелна неистовост предупреждавал, хижа по пътя, от който не се отклонявал, но, напротив, следвал го право към „окото на бурята“, съпроводен от Вишну, който пресъздава живота, покосен от нея. Иносказателността, косвеността на внушенията, пластовете подтекст, философската „екзотика“, призивите за самоусъвършенстване чрез интроспекция отреждали на произведенията му по-особено място и в немската, и в европейската литература, което тласкало някои техни тълкуватели към повърхностния извод за творческа откъснатост и солипсизъм, но широката им популярност сред читатели и от разни страни, и от разни поколения е убедителен аргумент в защита на Херман Хесе от обвиненията в отвлеченост и ескейпизъм. Епистоларното му наследство, както и вече споменатият двутомник с изказвания и коментари на политически теми (представени с встъпление от Голо Ман), а и безчет мнения, характеристики, констатации, съдържащи се в негови статии, есета и беседи, потвърждават ангажираността на писателя с драматичните проблеми на съвременността му и неговия стремеж да ги третира идейно-исторически, да придаде на актуалността по-дълбока перспектива, и то най-често с помощта на дистанцията, осигурявана от параболата. Вярно е, че прагът на „убежището“ му в швейцарските Алпи бил препречен за неканени посетители с дълго увещание, заимствано от Мен Дзъ, да се откажат от намеренията да го прекрачат, но също тъй вярно е, че вратите на дома му били широко отворени за прокудените от фашизма, за онези, които подобно нему минавали границите на Германия, за да не загубят привилегията на победно завръщане през тях. А вероятно тъкмо неговата безкомпромисност, нежеланието да изостави позициите си дори на йота, недостъпността му за съблазните на конюнктурни почести и оранжерийни лаври са в дъното на този мит за постника, строителя на кули от слонова кост и въздушни замъци, особняка-будист, елитариста, разпространяван всъщност от средите, които атакувал. И макар сам да признава, че политическото му активизиране има сравнително късна дата — Първата световна война 48 48 В предисловието към сборника статии „Война и мир“ (1946) Хесе посочва: „Политическия си път аз започнах доста късно, близо четиридесетгодишен. Страшната действителност на войната ме пробуди и изведе от състоянието на пасивност и аз бях дълбоко потресен от лекомислието, с което мои бивши колеги и другари се поддаваха на този Молох.“ — Б.а. , той още в най-ранните си произведения изразява протест срещу манипулациите на обществото с хората, превръщани в пионки върху необятна шахматна дъска, черните квадрати по която се редуват с пропасти… Така в повестта „Петер Каменцинд“ (1904) например, която бележи и пробива на младия автор — вдъхновена прослава на природата, възторжена вариация на русоизма и на Химна на слънцето на Франциск Асизки, — основна тема е подтемата за опасността, надвиснала над обезкоренения, душевно опустошен и дезориентиран човек, който трябва да се върне в зеления скут на прамайката, преди чукът на модерното време да е разтрошил кристала, едва-що наедрял в сърцето му. Но ако сюжетът тук следва ясните и чисти линии на източна гравюра, а имената на Франциск Асизки или Новалис, на Готхелф или Келер се произнасят като заклинания срещу злите духове на настъпващата цивилизация, ако стремежът към красота е представен като сам по себе си красив и негодуванието на Петер от действителността избухва като някоя от многоцветните експлозии на „психеделията“ на поп-културата, „Под колелото“ (1905), второто по-значително произведение на Хесе, което впрочем можем да наречем роман, задълбочава третирането на конфликта и от алеите на опоетизираната екология го пренася из студените коридори и класни стаи на Училището, в което обществото дресира своите питомци. Явно не е случаен фактът, че „Учителят Унрат“ на Хайнрих Ман, „Приятелят Хайн“ на Емил Щраус, „Мао“ на Фридрих Хух, „Лутанията на възпитаника Тьорлес“ на Роберт Музил или „Якоб фон Гунтен“ на Роберт Валзер излизат почти едновременно и върху съвместно обрисуваната мрачна картина на образованието като средство за инквизиране на младите души, като синоним на развращаване, лицемерие, терор, съвсем релефно се открояват мазките, положени от автора на „Под колелото“, който обаче обръща проблема и откъм една твърде неочаквана негова страна, разкривайки до какъв трагичен разрив на младежите със света води целенасочената подмяна на реалността му (традиционен похват в учебните заведения, особено в елитните, откъдето Системата набира своите образцови служители) — копнели по него, те се оказват неприспособени и трудно приспособими към условията й.