Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Даса виждал добре колко много жена му се сприятелила с Вишвамитра, колко много му се възхищавала и допускала той да й се възхищава, този весел и смел, може би малко повърхностен, може би и не твърде умен офицер със силния си смях, красивите едри зъби и грижливо поддържаната брада. Той гледал на всичко това с горчивина и едновременно с презрение, с едно насмешливо равнодушие, с което се самоизмамвал. Не дебнел и не желаел да узнае дали приятелството на двамата се задържа в границите на позволеното и приличното, или не. Виждал влюбеността на Правати в хубавия конник, наблюдавал държанието й, с което отдавала предпочитание нему, а не на несмелия съпруг, със същото външно равнодушие, в душата обаче с горчивото спокойствие, с което свикнал да гледа на всички събития. Дали това било само изневяра и предателство, което, изглежда, съпругата му решила да извърши, или единствено израз на нейното високомерие към убежденията на Даса, нямало значение, то съществувало, развивало се и нараствало, възправяло се срещу него, както войната, както съдбата, не оставало никакво защитно средство и той не можел да има никакво друго отношение, освен да го приеме спокойно, да го понесе и сега, вместо да напада и завладява, за Даса това било един вид мъжественост и геройство.

И все едно дали удивлението на Правати от командира на конницата или неговото от нея се задържало в рамките на нравственото и позволеното, във всеки случай Правати, Даса разбирал това, била по-малко виновна, отколкото той самият. Той, Даса, човек на мисълта и съмнението, наистина бил много склонен да търси вината за изчезването на своето щастие у нея или поне я смятал съотговорна, че се увлякъл и заплел във всичко това: в любовта, в честолюбието, в актовете на отмъщение, в грабителствата, нещо повече, в мислите си той търсел отговорност от жената, от любовта и насладата за всичко на земята, за целия танец, за цялата гонитба на страсти и жажди, на прелюбодеяние, смърт, убийство, война. При това обаче знаел много добре, че причината не се кореняла в Правати, тя не била виновна, а жертва, защото не създала сама нито своята красота, нито неговата любов към нея, та да бъде отговорна, била само прашинка в слънчев лъч, вълна в потока и че единствено негово дело било да се изплъзне от жената и любовта, от глада за щастие и честолюбието й или да си остане доволен пастир сред пастирите, или да поеме по незнайния път на йогата и да преодолее недостойното в себе си. Той пропуснал това, не смогнал да го направи, не бил призван за великото или пък не останал верен на своето призвание и в края на краищата жена му била в правото си, ако в негово лице вижда страхливец. Затова ли го дарила с този син, с красивото нежно момче, за което той така се страхувал и чието съществуване въпреки всичко придавало смисъл и стойност на неговия живот, да, то било голямото щастие, болезненото и тревожно щастие, но все пак едно щастие, негово щастие. Това щастие сега той заплащал с болката и горчивината на сърцето си, с готовността за война и смърт, със съзнанието, че посреща една участ. Отвъд, в своята страна, седял раджата Говинда, съветван и прилъгван от майката на убития Нала, на оня изкусител, за когото си спомнял с лошо чувство, и все по-често и по-дръзко Говинда нахлувал в земите му и отправял искания; единствено съюзът с могъщия раджа от Гайпали можел да направи Даса достатъчно силен, за да постигне мир и договор за добросъседство. Но този раджа, макар и добре настроен към Даса, бил роднина с Говинда и най-учтиво избягвал всички опити да бъде въвлечен в такъв съюз. Вече нямало отминаване, нямало надежда за разум или човечност, отреденото идело и трябвало да бъде изстрадано. Сега дори сам Даса едва ли не копнеел за война, за избухване, за разразяване на събралите се мълнии и за ускоряване на събитията, които естествено вече не можел да предотврати. Ала сам още веднъж потърсил княза Гайпали, разменил напразни любезности с него, в съвета настоял за умереност и търпение, но той отдавна правел това без надежда, а иначе се въоръжавал. Борбата на мнения в съвета сега засягала единствено това, дали следващото нахлуване на врага трябвало да се посрещне с поход към неговата страна, да му се отговори с война, или да се изчака главното вражеско нападение, за да остане той пред народа и пред целия свят виновен за нарушаването на мира.

Врагът явно не си създавал грижи с подобни въпроси, сложил край на съображенията, съветите и колебанията и един ден нахлул. Той разиграл един по-голям грабителски набег, който незабавно привлякъл Даса заедно с командира на конницата и най-добрите му хора към границата и докато били на път, с главните си сили врагът настъпил, навлязъл в страната непосредствено до столицата на Даса, завзел портата и обсадил палата. Когато Даса узнал това и веднага тръгнал назад, мислел, че синът и жена му са заключени в обкръжения палат, че по улиците се водят кървави схватки, сърцето му се свивало в страшна болка, като мислел за своите и за опасностите, в които се намирали. И той вече не бил предпазливият владетел, който неохотно тръгва на война, а пламтял в болка и ярост, препускал с хората си в лудешка бързина към къщи, заварил битката да кипи по всички улици, пробил си път към палата, задържал врага и се борил като обезумял, докато уморен след кървавия ден, на свечеряване рухнал с много рани.