Габриел Маркес - Избрани творби, том I

Търсещ нещо, е което да запълни мъртвите си часове, Гастон обикновено прекарваше утрото в стаята на Мелкиадес, при саможивия Аурелиано. Доставяше му удоволствие да възкресява с него най-съкровените кътчета на своя край, който Аурелиано познаваше, сякаш е бил в него дълго време. Когато Гастон го запита как е направил, че да добие сведения, липсващи в енциклопедията, получи същия отговор, както и Хосе-Аркадио: „Всичко се знае.“ Освен санскритския Аурелиано бе научил английски и френски и по нещо от латински и гръцки. Нали тогава излизаше всеки подиробед, а и Амаранта-Урсула му беше определила седмични пари за лични разходи, неговата стая приличаше на отдел от книжарницата на каталанския мъдрец. Четеше жадно до най-късните часове в нощта, макар че от начина, по който се отзоваваше за четенията си, Гастон мислеше, че не купува книгите, за да се осведомявала да потвърждава точността на своите знания, и че никоя не го интересуваше повече от пергаментите, на които посвещаваше най-хубавите часове в утрото. Както на Гастон, тъй и на съпругата му би им харесало да го приобщят към семейния живот, но Аурелиано беше непроницаем човек, в облак от тайнственост, която времето полека-лека сгъстяваше все повече. Това беше една толкова непреодолима особеност, че Гастон претърпя неуспех в усилията си да се държи свойски с него и трябваше да потърси друго забавление, та да запълни мъртвите си часове. Тъкмо по онова време намисли да установи служба за въздушна поща.

Това не беше нов проект. Всъщност бе доста напреднал в него, когато се запозна с Амаранта-Урсула, само че не беше за Макондо, а за Белгийско Конго, където семейството му имаше капиталовложения в палмово масло. Женитбата, решението да прекара няколко месеца в Макондо, за да угоди на съпругата, го бяха принудили на отсрочка. Но щом видя как Амаранта-Урсула се хвана да урежда съвет за обществени подобрения и дори му се смееше, понеже намеквал за възможността за връщане, разбра, че нещата се проточват, и отново установи връзка със своите забравени съдружници в Брюксел, разсъждавайки, че за да бъде основоположник, е все едно дали ще е Карибско море или Африка. Докато постъпките напредваха, той подготви поле за кацане в някогашната омагьосана област, която тогава изглеждаше равнина от натрошени кремъци, и проучи направлението на ветровете, географията на крайморието и най-подходящите пътища за въздухоплаване, без да знае, че неговата грижовност, толкова наподобяваща онази на мистър Хърбърт, вдъхва в селището опасното заподозрение, че намерението му не е да предначертава пътища, а да сади банани. Въодушевен от едно хрумване, което въпреки всичко можеше да оправдае окончателното му установяване в Макондо, той направи няколко пътувания до столицата на провинцията, срещна се с властите, получи разрешения и подписа договори за изключителни права. Междувременно поддържаше със съдружниците си в Брюксел преписка, напомняща онази на Фернанда с невидимите лекари, и накрая ги убеди да натоварят на кораб първия самолет под отговорността на опитен механик, който да го сглоби в най-близкото пристанище и да го отведе по въздуха в Макондо. Една година след първите измервания и метеорологически пресмятания, упован на многократните обещания на своите кореспонденти, той бе придобил обичая да се разхожда по улиците и гледа небето, заслушан в шумовете на лекия ветрец, в очакване да се появи самолетът.

Макар тя да не беше забелязала, връщането на Амаранта-Урсула определи коренна промяна в живота на Аурелиано. След смъртта на Хосе-Аркадио той бе станал редовен посетител в книжарницата на каталанския мъдрец. Освен това свободата, на която тогава се наслаждаваше, и времето, с което разполагаше, пробудиха у него известно любопитство към селището, което опозна без почуда. Обходи прашните и самотни улици, оглеждайки с повече научен, отколкото човешки интерес вътрешността на къщите в разруха, металните мрежи на прозорците, изпокъсани от ръждата, и умиращите птици, и сломените от спомените обитатели. Помъчи се да възстанови с въображението си сринатия блясък на някогашното градче на банановото дружество, чиято пресъхнала къпалия беше пълна до ръбовете с прогнили мъжки обувки и женски чехлички, и в чиито домове, разрушени от отровната глушница, намери скелета на овчарско куче, още вързано със стоманена верига за халка, и един телефон, който звънеше, звънеше, звънеше, докато вдигна слушалката, разбра онова, което някаква опечалена и далечна жена питаше на английски, и й отговори — да, стачката е свършила, трите хиляди убити са изхвърлени в морето, банановото дружество си е отишло и Макондо от дълги години насам най-после си отдъхва. Ония набези го отведоха в изнемощелия квартал на търпимостта, където някога горяха снопчета банкноти, за да се оживи пиршеството, и който тогава беше една стръмнина е улици по-скръбни и бедняшки, отколкото другите, с няколко все още запалени червени фенера и безлюдни танцувални салони, украсени с парцалаци от гирлянди, където мършавите и дебелите ничии вдовици, френските прабаби и вавилонските матриархи все тъй чакаха до грамофоните с фунии. Аурелиано не намери никой, който да си спомня за неговото семейство, нито дори за полковник Аурелиано Буендия, освен най-стария от антилските негри — старец, чиято памучна глава му придаваше вид на фотографски негатив и който продължаваше да пее в портика на своя дом унилите псалми на късния следобед. Аурелиано разговаряше с него на оплетено папиаменто, което научи за няколко седмици, и навремени споделяше бульона от петелски глави, който приготвяше правнучката, едра негърка, с яки кости, кобилски ханшове и гърди живи пъпеши, и кръгла, съвършена глава, бронирана с корава каска от телени коси, която наподобяваше шлем на средновековен воин. Казваше се Нигроманта 78 78 Нигромантия — черна магия, нигромант — човек, който я прилага; некромант. . По онова време Аурелиано преживяваше от продажбата на прибори за хранене, свещници и други предмети от къщата. Когато ходеше без стотинка, а това биваше най-често, измолваше в гостилниците на тържището да му подарят петелските глави, които щяха да хвърлят на боклука, и ги носеше на Нигроманта, за да приготви своите супи, подсилени с калдъръмче и благоухаещи на мента. Когато умря прадядото, Аурелиано спря да посещава къщата, но срещаше Нигроманта под тъмните бадемови дървета на площада, където пленяваше с изсвирванията си на планинско животно оскъдни нощни друмници. Много пъти я придружи, говорейки си на папиаменто за супите от петелски глави и за другите лакомства на беднотията и би продължил да го прави, ако тя не го накара да проумее, че неговото присъствие пъдеше посетителите й. Макар някой път да изпита изкушението и макар на самата Нигроманта да би се сторило естествен завършек на споделяната носталгия, той не спеше: с нея. И Аурелиано продължаваше да си е девствен, когато Амаранта-Урсула се завърна в Макондо и братски го прегърна, тъй че дъхът му спря. Всеки път, когато я виждаше, и още по-лошо, когато му показваше модерните танци, той изпитваше същата безподслонност на сюнгер в костите, смутила неговия прапрадядо, когато Пилар Тернера му излезе с повода за картите в килера. Опита да задуши мъчението, потопи се още по-дълбоко в пергаментите и избягна невинните хвалби на онази леля, която тровещи нощите му със своите горестни лъчения, но колкото повече я отбягваше, толкова по-мъчително чакаше каменливия й смях, виенията на щастлива котка и благодарствените й песни, когато издъхваше от любов по всяко време и в най-малко очакваните места из къщата, Една нощ, на десет метра от леглото му, върху златарския тезгях, ненаситните съпрузи разпердушиниха стъкления шкаф и продължиха да се любят в локвата солна киселина. Аурелиано не само не можа да заспи за минута, но прекара следващия ден в треска и хлипаше от бяс. Стори му се вечно идването на първата нощ, в която чакаше Нигроманта под сянката на бадемовите дървета, пронизван от ледените игли на неизвестността и стиснал в юмрук едно песо и петдесет сентаво, които бе поискал от Амаранта-Урсула не толкова защото му трябваха, колкото за да я замеси в съучастничеството, да я опошли и някак поквари със своето премеждие. Нигроманта го отведе в стаята си, осветена от суеверни кандила, 79 79 По липса на друго название изразът е създаден от автора. Става дума за чаши, в които се налива масло и се пали фитил; суеверните хора ги поставят почти винаги зад вратата, за да им се сбъдват желанията, но не с божията помощ, а с тази на лукавия. в нара със захабеното от лоши любения платно и до тялото си на бездушна люта кучка, която се приготви да го отпрати, сякаш той беше някое уплашено дете, а изведнъж се озова пред мъж, чиято страшна сила изиска от нея движение на земетръсно приспособяване.