Габриел Маркес - Избрани творби, том I

Макар Аурелиано да се чувствуваше привързан към четиримата си приятели от една и съща обич и една и съща дружност, и то дотолкова, че мислеше за тях, сякаш бяха само един, беше по-близък с Габриел, отколкото с другите. Връзката се роди през нощта, когато случайно говори за полковник Аурелиано Буендия, и единствен Габриел не сметна, че се подиграва с някого. Дори собственицата, която обикновено не се намесваше в разговорите, се запрепира с гневна страст на сваха, че полковник Аурелиано Буендия, за когото наистина била чувала да се приказва някога-си, бил някакво измислено от правителството лице като повод за избиване на либерали. Габриел, напротив, не се съмняваше в действителността на полковник Аурелиано Буендия, защото е бил другар по оръжие и неразделен приятел на неговия прадядо, полковник Херинелдо Маркес. Ония приумици на паметта биваха още по-опасни, ако се говореше за клането на трудещите се. Всеки път, когато Аурелиано докосваше въпроса, не само собственичката, но и някои по-възрастни от нея хора отхвърляха измишльотината за обградените на гарата трудещи се и за влака с двестата вагона, натоварени с убити, и даже се инатяха за нещо, което след всичко беше установено в съдебните дела и в текстовете за началното училище: банановото дружество не било съществувало никога. Тъй че Аурелиано и Габриел бяха свързани от своеобразно заговорничество, основано върху действителни събития, в които никой не вярваше и които бяха засегнали живота и на двамата до такава степен, че те се носеха без посока в утайката на един свършен свят, от който оставаше само носталгията. Габриел спеше, където го сварата свари. Аурелиано няколко пъти го настани в златарската работилница, но той прекарваше безсънни нощи, смущаван от сноването на мъртъвците, които ходеха до зори из спалните. По-късно го предостави на Нигроманта и тя го водеше в многолюдната си стаичка, когато биваше свободна, и отбелязваше сметките му с отвесни чертички зад вратата, в малкото свободно пространство, оставено от дълговете на Аурелиано.

Въпреки безредния си живот цялата група се мъчеше да прави нещо трайно по настояване на каталанския мъдрец. Не друг, а той със своя опит на някогашен професор по класически литератури и своето хранилище на редки книги ги бе довел до състояние да прекарват по цяла нощ в търсене на трийсет и седмото драматично положение в селище, където вече никой нямаше нито интерес, нито пък възможности да отиде по-далеч от първоначалното Училище. Омаян от откриването на дружбата, зашеметен от вълшебствата на един свят, който му бе забранен от гадостта на Фернанда, Аурелиано захвърли човъркането на пергаментите тъкмо когато почваха да му се разкриват като предсказания в шифровани стихове. Но по-сетнешното потвърждение, че времето стига за всичко, без да е необходимо да се отказва от бардаците, му даде смелост да се върне в стаята на Мелкиадес, решен да не клюмне в своето упорство, докато не открие и последните разковничета. Това беше в дните, когато Гастон почваше да чака самолета и Амаранта-Урсула беше толкова сама, че една заран се появи в стаята.

— Здравей, людоеде — рече му тя. — Пак в пещерата.

Беше неотразима в своята измислена рокля, с един от дългите гердани от прешлени на сабалова риба, които сама майстореше. Беше се отказала от връвта, убедена във верността на съпруга, и за пръв път след завръщането, изглежда, разполагаше с малко време за безделие. Не стана нужда Аурелиано да я вижда, за да узнае, че е дошла. Облакъти се на работната маса, толкова близка и обезоръжена, че Аурелиано долови издълбокото шумолене на нейните кости, а тя прояви любопитство към пергаментите. Мъчейки се да превъзмогне смущението си, той сграби гласа, който бягаше от него, живота, който му се изплъзваше, паметта, която се превръщаше във вкаменен октопод, и й заговори за левитското предназначение на санскритския, за научната възможност да се види бъдещето да прозира във времето, както се вижда срещу светлина написаното върху гърба на хартия, за необходимостта да се шифроват предсказанията, за да не разгромят сами себе си, и за „Столетията“ на Нострадамус, и за разрушаването на Кантабрия, предвещавано от свети Милян 81 81 Испански отшелник (474—574). . Изведнъж, без да прекъсва бъбренето, раздвижен от подтик, който спеше в него още от самото му зачатие, Аурелиано постави ръка върху нейната, вярвайки, че онова заключително решение слага край на безпокойството. Обаче тя го сграби за показалеца ласкаво, невинно, както го беше правила много пъти в детството, и го държа уловен, докато продължаваше да отговаря на въпросите й. Останаха така, неподвижни, свързани посредством един леден показалец, който не предаваше нищо в никоя посока, докато тя се пробуди от своя мимолетен сън и се плесна по челото. „Мравките!“ — възкликна. И тогава забрави за ръкописите, стигна до вратата с танцова стъпка и оттам с върха на пръстите прати на Аурелиано същата целувка, с която се прости с баща си подиробеда, когато я пратиха в Брюксел.