Габриел Маркес - Избрани творби, том I

Амаранта-Урсула се завърна с първите декемврийски ангели, подблъсвана от платноходни бризи и повела съпруга си вързан през врата с копринена връв. Появи се без никакво предизвестие, с рокля в цвят на слонова кост, наниз бисери, стигащ почти до коленете, пръстени от изумруди и топази, а косата — кръгла и права и завършваща на ушите с криле на лястовица. Мъжът, за когото се бе оженила преди шест месеца, беше зрял фламандец, строен, с вид на мореплавател. Трябваше само да блъсне вратата на гостната, за да разбере, че нейното отсъствие е било по-продължително и смазващо, отколкото предполагаше.

— Боже мой — извика тя повече зарадвана, отколкото обезпокоена, — как се вижда, че няма жена в тая къща!

Багажът не се побираше в пруста. Освен старинния сандък на Фернанда, с който я пратиха в колежа, носеше два високи дрешника, четири големи куфара, торба за чадърчетата против слънце, осем кутии с шапки, исполинска клетка с половин стотица канарчета и велосипеда на мъжа си, разглобен в нарочен калъф, позволяващ да го носи като виолончело. Не си даде нито ден почивка след дългото пътешествие. Тури си някакъв износен платнен комбинезон, който бе занесъл съпругът заедно с други дрехи на моторист, и подхвана ново преустройство на къщата. Разгони червените мравки, които вече се бяха домогнали до пруста, възкреси розовите храсти, изскубна от корен буренака и наново пося папрат, ореган и бегонии в саксиите по перилото. Оглави група дърводелци, ключари и зидари, които закърпиха пукнатините на подовете, наместиха врати и прозорци, подновиха мебелите и белосаха стените отвън и отвътре, тъй че три месеца след нейното пристигане отново се дишаше оня въздух на младост и веселие, който съществуваше по времето на пианолата. Никога в къщата не бяха виждали някого с по-добро настроение по всяко време и при всякакви обстоятелства, нито някой по-готов да пее и танцува и да хвърля на бунището вкиснатите неща и обичаи. С едно бръсване на метлата тя приключи с погребалните спомени и купищата безполезни джунджурии и прибори за суеверие, които се трупаха из ъглите, и запази единствено, от благодарност към Урсула, дагеротипа на Ремедиос в салона. „Гледайте какъв разкош — викаше тя, примряла от смях. — Прабаба на четиринайсет години.“ Когато един зидар й разказа, че къщата е обитавана от бродници и единственият начин да ги изплашат е да търсят съкровищата, които са оставили заровени, тя отвърна, сред гръмък смях, че не вярва в мъжки суеверия. Беше толкова непринудена, толкова равноправна, с толкова съвременен и волен дух, че Аурелиано не знаеше какво да прави с тялото си, когато я видя да пристига. „Страшен си! — извика тя, щастлива, разтворила прегръдки: — Гледайте колко е пораснал моят обожаван людоед!“ Преди той да се опомни, тя бе сложила плоча на преносимия грамофон, който донесе, и се мъчеше да го научи на модерните танци. Принуди го да смени охлузганите панталони, наследени от полковник Аурелиано Буендия, подари му младежки ризи и двуцветни обувки и го избутваше на улицата, когато се застояваше много в стаята на Мелкиадес.

Действена, дребна, неукротима като Урсула и почти тъй красива и предизвикателна като Ремедиос, тя беше надарена с рядък усет да изпреварва модата. Когато получаваше по пощата най-новите кройки, те й служеха само да потвърди, че не е сбъркала с моделите, които измисляше и които шиеше с първобитната ръчна машина на Амаранта.

Бе записана за всички списания за мода, художествена информация и лека музика, които се печатаха в Европа, и само им хвърляше по един поглед, за да види, че по света нещата вървят така, както тя си ги въобразява. Неразбираемо беше жена с онзи дух да се е върнала в едно мъртво селище, потиснато от праха и горещината, и още по-малко с мъж, който имаше пари в излишък, за да живее добре в коя да е част на света, и който я обичаше толкова, че се беше подчинил да бъде развеждан от нея с копринената връв. Обаче с изтичане на времето ставаше по-очевидно намерението й да се заседи, тъй като не замисляше други кроежи освен дългосрочни, нито пък вземаше решения, които да не са насочени към търсене на удобен живот и спокойни старини в Макондо. Клетката с канарчетата показваше, че тия намерения не бяха необмислени. Спомнила си, че майка й беше разправяла в едно писмо за изтреблението на птиците, тя бе забавила пътуването няколко месеца, докато намери кораб, който да има престой в Щастливите острови, подбра двайсет и пет чифта най-нежни канарчета, за да посели отново небето на Макондо. Това бе най-жалкото от многобройните й неуспели начинания. След размножаването на птиците Амаранта-Урсула ги пускаше по двойки и те повече се бавеха да се почувствуват свободни, отколкото да избягат от селището. Напразно се мъчи да ги навикне с птичарника, който Урсула построи при първото възобновяване. Напразно им подправи кълчищени гнезда по бадемовите дървета, ръси алпистово семе по покривите и дразни пленниците, та техните песни да разубеждават бегълците, защото последните се издигаха при първия опит и правеха кръг в небето само колкото да намерят посоката за връщане в Щастливите острови.