Габриел Маркес - Избрани творби, том I

— Значи — каза той с глас, в който имаше нещо от остротата на бръснач — ти си копелето.

— Аз съм Аурелиано Буендия.

— Върви си в стаята — рече Хосе-Аркадио.

Аурелиано си отиде и не излезе повторно дори от любопитство, когато чу шума на самотното погребение. Понякога от кухнята виждаше Хосе-Аркадио да броди из къщата, да се дави в своето задъхващо се дишане и след полунощ продължаваше да слуша стъпките му из съсипаните спални. Не чу неговия глас месеци наред, не само защото Хосе-Аркадио не му продумваше, но защото самият той нямаше желание то да се случи, нито пък време да мисли за нещо, различно от пергаментите. Подир смъртта на Фернанда той бе извадил предпоследната рибка и отиде в книжарницата на каталанския мъдрец да търси книгите, които му бяха нужни. Не го заинтересува нищо от онова, което видя по пътя, може би защото нямаше спомени, за да сравнява, а пустите улици и отчаяните къщи бяха еднакви с ония, които си бе представил по времето, когато душата си би дал, за да го види. Сам си бе дал разрешението, което Фернанда му отрече, и то само за един път, с една-единствена цел и с най-малкото необходимо време, тъй че извървя без прекъсване единайсетте пресечки, делящи къщата от уличката, където по-рано се тълкуваха сънища, и влезе задъхан в пъстрото и мрачно помещение, където едва имаше място да се помръдне. Оная книжарница изглеждаше повече бунище за използвани книги, натуряни в безредица по нащърбените от термити лавици, из ъглите, наплъстени с паяжина, и дори в пространствата, които би трябвало да бъдат предназначени за минаване. Върху една дълга маса, също затисната от фермани, собственикът пишеше някаква неуморна проза с лилав, малко безумен краснопис, и то на листове от ученическа тетрадка. Имаше дълга, красива посребрена коса, провесила се върху челото като кичур на какаду 74 74 Какаду — вид качулест папагал с яка човка. , а сините му, живи и тесни очи разкриваха кроткостта на човек, изчел всички книги. Беше по долни гащи, прогизнал в пот, и не остави писането, че да види кой е дошъл. За Аурелиано не бе трудно да изтръгне между оная приказна безреда петте книги, които търсеше, тъй като бяха точно на мястото, посочено му от Мелкиадес. Без да каже дума, подаде ги заедно със златната рибка на каталанския мъдрец, а той ги огледа и клепачите му се свиха като черупките на мида. „Сигурно си луд“ — каза на своя език, повдигна рамене и върна на Аурелиано петте книги и рибката.

— Вземай ги — рече на кастилски. — Последният човек, който е чел тези книги, трябва да е бил Исак Слепия, тъй че хубаво мисли какво правиш.

Хосе-Аркадио възстанови спалнята на Меме, поръча да изчистят и закърпят копринените завеси и балдахина от дамаск на вицекралското легло и отново пусна в употреба изоставената баня, чието циментено корито беше почерняло от някакъв жилест и грапав каймак. До тия две места се сведе неговата долнокачествена империя, с охлузгани другоземски платове, с подправени парфюми и евтини скъпоценни камъни. В останалата част на къщата единствено сякаш му пречеха светиите от домашния олтар, които един подиробед изгори, докато ги превърна в пепел на огъня, запален сред двора. Спеше до след единайсет часа. Отиваше до банята в разнищена туника с позлатени змейове и чехли с жълти пискюли и там отслужваше един обред, който по тържественост и продължителност напомняше онзи на Ремедиос красивата. Преди да се изкъпе, ръсваше за благоухание коритото със солите, които носеше в три алабастрови буркана. Не се обливаше с кратуната, а цамбурваше в дъхавите води и оставаше до два часа да плува по гръб, приспан от свежестта и спомена за Амаранта. Няколко дни след идването си захвърли тафтяното облекло, което, освен че беше прекалено дебело за селището, бе и единственото, което имаше, и го смени с прилепнали панталони, много приличащи на ония, които носеше Пиетро Креспи в уроците по танци, и риза от изящна коприна, тъкана с нишките на още жива буба, и с началните си букви, извезани върху сърцето. Два пъти седмично изпираше всичките дрехи в коритото и оставаше по туника, докато изсъхнат, понеже нямаше какво друго да облича. Никога не се хранеше в къщата. Излизаше на улицата, когато поотпуснеше следобедната горещина, и не се завръщаше до късна доба. Тогава продължаваше скръбното си лутане и дишаше като коте и мислеше за Амаранта. Тя и заплашителният поглед на светиите под блясъка на нощната лампа бяха двата спомена, които пазеше за къщата. Много пъти, в умопомрачаващия римски август, бе отварял очи насред съня и бе виждал Амаранта да изниква в езерце от разноцветен мрамор, с нейните дантелени фусти и превръзка на ръката, въздигната до съвършенство от томителното въжделение на заточението. Противно на Аурелиано-Хосе, който се опита да задуши онзи образ в кървавото блато на войната, той се мъчеше да го държи жив в тресавище от похотливост, докато залъгваше майка си с безкрайната измишльотина за папското призвание. Нито на него, нито на Фернанда никога не им хрумна да помислят, че тяхната преписка беше размяна на заблуди. Хосе-Аркадио, който напусна семинарията още щом пристигна в Рим, продължи да подхранва небивалицата за богословското и каноническо право, за да не постави в опасност баснословното наследство, за което му говореха бълнуващите писма на майка му и което трябваше да го изтръгне от немотията и глухотата, които споделяше с двама приятели в една мансарда на „Трастевере“ 75 75 Бедняшка част на Рим отвъд река Тибър. . Когато получи последното писмо на Фернанда, наложено й от предчувствието за неизбежно близка смърт, набута в куфара сетните отпадъци от своя лъжлив блясък и прекоси океана в трюм, където преселниците се трупаха като добичета за кланица и ядяха студени макарони и червясало сирене. Преди да прочете завещанието на Фернанда, което не беше нищо повече от изчерпателно и закъсняло повторение на неволи, раздрънканите мебели и буренакът в пруста вече му бяха посочили, че се е наврял в капан, от който никога няма да излезе, завинаги заточен за диамантената светлина и памтивековния въздух на римската пролет. В изтощителните безсъния на астмата той отново и отново мереше дълбочината на своето нещастие, докато обхождаше мрачната къща, където старешките превземки на Урсула му внушиха страха към света. За да бъде уверена, че няма да го загуби из тъмнотите, тя му бе отредила един ъгъл в спалнята, единственият, където можеше да бъде в безопасност от мъртвите, които бродеха из къщата още от привечеряване. „Каквото и лошо нещо да направиш — казваше му Урсула, — светиите ще ми го кажат.“ Плахите нощи на неговото детство се сведоха до онзи ъгъл, където стоеше неподвижен до времето за лягане, потейки се от страх върху един стол без облегалка, под бдящия и леден поглед на светиите-издайници. Това беше безполезно мъчение, защото по онова време вече се ужасяваше от всичко, което го заобикаляше, и бе подготвен да се плаши от всичко, което ще срещне из живота: уличните жени, които погубвали кръвта; жените от къщата, които раждали синове със свинска опашка; петлите за бой, които предизвиквали смъртта на мъже и угризения на съвестта за цял живот; огнестрелните оръжия, които само като ги докоснеш, те осъждат на двайсет години война; несполучливите начинания, които само водели до разочарование и лудост, и всичко, изобщо всичко, каквото господ-бог е създал с безкрайната си доброта и което лукавият е извратил. Когато се събуждаше, смазан от чекръка на кошмарите, яснотата на прозореца и ласките на Амаранта в коритото и насладата, с която го пудреше с копринена възглавничка по краката, го освобождаваха от ужаса. Дори и Урсула биваше различна под сияйната светлина на цветната градина, защото там не му говореше за страшни работи, а му търкаше зъбите с въглищен прах, за да има сияйната усмивка на папа, и му режеше и лъскаше ноктите, за да се удивляват поклонниците, които ще надойдат в Рим от всички краища на света, на чистотата на папските ръце, когато той им даде благословия, и го сресваше като папа и го мокреше с цветна вода, за да имат тялото и дрехите му благоуханността на папа. В двора на Кастелгандолфо 76 76 Градче на двайсет километра от Рим, притежание на Ватикана, край езерото Албано. Там се намира и дворецът, построен от известния архитект Бернини и понастоящем лятна резиденция на папите. той бе видял папата да произнася от един балкон една и съща реч на седем езика за тълпа поклонници и единственото, което действително бе привлякло вниманието му, беше белотата на неговите ръце, които изглеждаха сякаш киснати в белина, ослепителният приблясък на неговите летни дрехи и далечният му лъх на одеколон.