Април 1980
Габриел Гарсия Маркес
Трамонтана
Видях го само веднъж в „Бокачо“ — модно заведение в Барселона, броени часове преди нелепата му смърт. Група млади шведи го бяха обсадили, като се опитваха да го отмъкнат със себе си в два часа през нощта, за да завършат веселбата в Кадакес. Бяха единайсет на брой и беше трудно да се различат, защото мъжете и жените изглеждаха еднакви — красиви, с тесни ханшове и дълги златисти коси. Той нямаше повече от двайсет години. Главата му бе покрита с непокорни къдри, кожата на лицето му беше мургава и гладка като на повечето карибски жители, научени от майките си да избягват слънцето, а дълбоките му арабски очи можеха да подлудят не само шведките, а може би и някои от шведите. Бяха го сложили да седне върху тезгяха като говореща кукла и докато пляскаха с ръце и пееха модерни песни, се мъчеха да го убедят да тръгне с тях. Обхванат от паника, той им обясняваше причините за своя отказ. Някой се намеси и изкрещя да го оставят на мира, но един от шведите се изрепчи, като се заливаше от смях.
— Той си е наш — кресна. — Намерихме го в кофата за боклук.
Бях влязъл с приятели малко преди това след последния концерт на Давид Ойстрах в Двореца на музиката и настръхнах от наглостта на шведите.
Още повече, че доводите на момчето бяха свещени. Имал подписан договор да пее антилски песни в известен бар и живеел в Кадакес до предното лято, когато връхлетял трамонтана. Успял да се измъкне на втория ден, решен никога повече да не стъпва там независимо с трамонтана или не, убеден, че ако някой ден се върне, го очаква смърт. Това бе типично карибско суеверие, което не можеше да бъде разбрано от банда рационално мислещи северняци, разгорещени от лятото и от силното отлежало каталунско вино, разбунило в главите им налудничави идеи.
Само аз можех да го разбера. Кадакес бе едно от най-красивите и запазени селца на Коста Брава. Донякъде, защото пътят, който водеше към него, бе тесен, виеше се по ръба на бездънна пропаст и човек трябваше да е много смел, за да кара с повече от петдесет километра в час. Старите къщи бяха бели и ниски, в традиционния стил на рибарските селища по Средиземноморието. Новите бяха построени от прочути архитекти, съумели да запазят самобитната хармония. През лятото, когато жегата сякаш извираше от африканските пустини отсреща, Кадакес се превръщаше във вавилонско стълпотворение, туристи от цяла Европа три месеца в годината си поделяха рая с местните жители и с пришълците, имали щастието да купят къщи на добра цена, когато това все още е било възможно. Все пак пролет и есен, сезоните, когато Кадакес бе най-посещаван, всеки със страх мислеше за трамонтана, роден в сурова и твърда земя, който според местните жители и според някои упреквани писатели довявал със себе си семената на безумието.
Петнайсет години бях един от редовните му посетители до момента, в който трамонтана беляза и нашия живот. Усетих го още преди да дойде, един неделен следобед, обзет от необяснимо предчувствие, че нещо ще се случи. Без причина се почувствах отпаднал и тъжен и имах усещането, че децата ми, които тогава нямаха още десет години, ме следят из къщата с враждебен поглед. Малко след това портиерът внесе сандък с инструменти и морски въжета, за да укрепи вратите и прозорците, и дори не се изненада от моето състояние.
— Това е трамонтана — каза той. — До час ще бъде тук.
Беше стар морски вълк, запазил от службата си непромокаемата куртка, шапката, револвера и спечената от морската сол кожа. В свободното време той играеше петанка 25 25 Местна игра с каменни топчета и пръчки. — Б.пр.
на площада с ветераните от много изгубени войни и пийваше по чашка с туристите в кръчмите по плажа, защото притежаваше дарбата да се разбира на всички езици със своя боен каталунски. Хвалеше се, че познава всички пристанища по света, но нито един град на сушата. „Дори Париж във Франция, все едно какъв е“ — казваше, защото не се доверяваше на никакво превозно средство освен по море.
Последните години бе остарял изведнъж и не излизаше. Прекарваше голямата част от времето в портиерската си бърлога, вечно самотен, както беше живял. Приготвяше сам храната си в една консервна кутия на спиртник, но това му бе достатъчно, за да ощастливява всички ни с деликатесите на луксозната кухня. От зори се грижеше за наемателите на къщата, етаж по етаж, и беше един от най-услужливите хора, които някога съм виждал, с вродената щедрост и суровата нежност на каталунеца. Говореше малко, но беше прям и точен. Когато нямаше какво да прави, прекарваше часове в попълване на фишове за тото, които обикновено не пускаше.
Читать дальше