В дъното на лабиринта от улици проблясваше морето. Таксито продължи с друсане покрай горещата и пуста плажна ивица, пълна с множество ярко боядисани хотелчета. Не спря пред никое от тях, а се запъти право към най-невзрачното, разположено в обществена градина с големи палми и зелени пейки. Шофьорът остави багажа на сенчестия тротоар и увери подозрителната госпожа Пруденсия Линеро, че това е най-почтеният хотел в Неапол.
Любезен и красив пиколо нарами сандъка и я взе под грижите си. Заведе я до импровизиран асансьор с метални решетки в празното пространство на стълбището и заплашително запя с пълен глас някаква ария на Пучини. Сградата бе стара, позакърпена, на девет етажа и на всеки от тях имаше различен хотел. Госпожа Пруденсия Линеро за миг помисли, че халюцинира, затворена в клетка за кокошки, която се издига бавно в средата на кънтящото мраморно стълбище, и че стряска хората по скъсани долни гащи в най-интимните им колебания и кисели оригвания. На третия етаж асансьорът се разклати и спря, носачът прекъсна пеенето, дръпна ромбовидната решетка и с галантен поклон посочи на госпожа Пруденсия Линеро временния й дом.
Тя видя посърнал юноша зад дървен тезгях във фоайе с цветни витражи и растения в медни саксии. Хареса го от пръв поглед, защото имаше ангелски къдрици като малкия й внук. Хареса й името на хотела, гравирано върху бронзова табела, хареса й миризмата на карболова киселина, хареса висящата папрат, тишината и златистите лилии на тапетите. Излезе от асансьора и сърцето й се сви. Група английски туристи по къси панталони и летни сандали дремеха в дълга редица удобни кресла. Бяха седемнайсет на брой, насядали симетрично, сякаш един и същи образ се повтаряше многократно в галерия от огледала. Госпожа Пруденсия Линеро ги погледна разсеяно и видя само дълга редица от розови колене, които приличаха на късове свинско месо, окачени на куки в месарница. Вместо да тръгне към рецепцията, стреснато отстъпи назад и влезе обратно в асансьора.
— Да отидем на друг етаж — каза тя.
— Само на този има трапезария, signora 22 22 Госпожа (ит.). — Б.пр.
— отговори носачът.
— Няма значение — настоя тя.
Пиколото сви примирено рамене, затвори асансьора и довърши арията си, докато се изкачваха на петия етаж. Тук всичко бе по-небрежно, притежателката бе цъфтяща леля, която говореше лош испански, а фотьойлите във фоайето бяха празни. Трапезария наистина нямаше, но имаше уговорка близката гостилница да обслужва клиентите на хотела с намаление. Госпожа Пруденсия Линеро реши да остане една нощ, убедена от красноречието и чара на съдържателката, а се почувства и някак облекчена от факта, че във фоайето няма спящи англичани с розови колене.
Спалнята беше със спуснати щори в два часа следобед и в полумрака се чувстваше горска прохлада и тишина, подходяща човек да си поплаче. Щом остана сама, госпожа Пруденсия Линеро пусна двете резета и за първи път от сутринта уринира оскъдно и мъчително, което й помогна да си възвърне самочувствието, загубено по време на пътуването. Свали сандалите и колана, изтегна се на лявата страна на спалнята, прекалено широка и самотна за нея, като остави сдържаните сълзи да бликнат от другия извор.
Не само че за пръв път напускаше Риоача, но това беше един от малкото случаи, в които изобщо излизаше от дома си, откакто децата й си създадоха семейства и я напуснаха, а тя остана само с две босоноги индианки да се грижи за безчувственото тяло на съпруга си. Половината от живота й премина в спалнята с онова, което бе останало от единствения мъж, когото бе обичала и който прекара в летаргия близо трийсет години, проснат върху дюшек от кози кожи в ложето на младежката им страст.
Миналия октомври болният отвори очи в неочакван проблясък на разум, разпозна хората около себе си и помоли да извикат фотограф. Доведоха стареца от парка, с огромния фотоапарат с черно покривало и магнезиева светкавица за домашни снимки. Той сам поръчваше снимките: „Една за Пруденсия, заради любовта и щастието, които ми даде в живота“ — каза. Снимаха я първа. „Сега още две за любимите ми дъщери Пруденсита и Наталия“ — продължаваше той. Направиха ги. „Още две за синовете ми, гордост за семейството с тяхната обич и благоразумие“ — нареждаше. И така, докато хартията свърши и се наложи фотографът да отиде вкъщи, за да вземе още. В четири следобед в стаята вече не се дишаше от магнезиевия дим и от струпалите се роднини, приятели и познати, дошли да получат своите снимки, инвалидът започна да губи сили в леглото, сбогува се с всички и им помаха с ръка, сякаш отпътува от света на борда на някакъв кораб.
Читать дальше