Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Смятате ли, че ще бъде трудно да видя папата? — попита тя.

Свещеникът й отговори, че през лятото няма нищо по-лесно. Папата бе на почивка в Кастелгандолфо, но всяка сряда следобед даваше публична аудиенция на поклонници от цял свят. Таксата бе съвсем дребна: двайсет лири.

— А колко взима светият отец да изповяда някого? — попита тя.

— Папата не изповядва никого — възмути се свещеникът — освен кралете, разбира се.

— Не виждам защо да откаже тази милост на една бедна жена, дошла от толкова далече — настоя тя.

— Дори някои крале, въпреки че са крале, не са го дочакали — рече свещеникът. — Но кажете, сигурно е някакъв ужасен грях, щом сте дошли сама от толкова далече единствено да се изповядате пред светия отец.

Пруденсия Линеро се замисли за миг и свещеникът за първи път я видя да се усмихва.

— Пресвета Дево Марийо! — възкликна тя. — Стига ми да го зърна. — И добави с въздишка, изтръгната сякаш от дълбините на душата й. — Това е мечтата на живота ми!

В действителност все още бе уплашена, тъжна и единственото й желание бе да си тръгне веднага не само от това място, а и от Италия. Свещеникът, вероятно решил, че тя е безнадежден случай, й пожела късмет и отиде на друга маса да си изпроси кафе.

Когато излезе от кръчмата, тя намери града променен. Изненада се от слънцето, все още на хоризонта в девет вечерта, и се стъписа от шумната тълпа, заляла улиците, привлечена от свежия бриз. Не можеше да се диша от пушека и трясъка на побеснелите мотопеди. Караха ги голи до кръста мъже, прегърнати от красивите си жени, проправяха си път, подскачаха и се провираха сред окачените свински бутове и сергиите с дини.

Настроението беше празнично, но на госпожа Пруденсия Линеро й се стори като катастрофа. Изгуби се. Изведнъж се озова на някаква мрачна уличка с посърнали жени, седнали пред вратите на почти еднакви къщи, чиито червени мигащи светлини я накараха да потръпне от ужас. Добре облечен мъж с масивен златен пръстен и диамантена игла на вратовръзката вървя след нея известно време, като й говореше на италиански, а после на английски и на френски. Като не получи отговор, извади от джоба си пакет пощенски картички, показа й една и само бегъл поглед й бе достатъчен да изпита чувството, че минава през ада.

Побягна ужасена и в края на улицата пред нея отново блесна морският залез и усети гнилата миризма, като на пристанището в Риоача. Сърцето й се успокои. Разпозна лъскавите хотели по пустото крайбрежие, зловещите таксита, диаманта на първата звезда на огромното небе. В края на залива видя на кея самотния кораб, с който бе пристигнала, огромен, с осветена палуба, и почувства, че той вече няма нищо общо с нейния живот. Сви вляво, но не можа да продължи, защото улицата бе задръстена от тълпа зяпачи, едва удържани от полицейска кола. Цяла редица линейки чакаше с отворени врати пред сградата на нейния хотел.

Като надничаше зад гърбовете на любопитните, госпожа Пруденсия Линеро отново видя английските туристи. Извеждаха ги един по един на носилки, всички бяха безжизнени и достолепни и продължаваха да изглеждат еднакви — образ, повторен многократно, с униформените си вечерни костюми: фланелен панталон, вратовръзка на диагонални райета и тъмно сако с емблемата на Trinity College 24 24 Колежът „Света Троица“ (англ.). — Б.пр. , избродирана на горния джоб. Съседите, надвесени от балконите, и зяпачите, изпълнили улицата, ги брояха в хор като на стадион, докато ги изкарваха. Бяха седемнайсет. Сложиха ги в линейките по двама и ги откараха с оглушителен вой като при военна тревога.

Изтощена от толкова ужаси, госпожа Пруденсия Линеро се качи в асансьора, натъпкан с гости от другите хотели, които говореха на неразбираеми езици. Започнаха да слизат на всички етажи, с изключение на третия, където вратите бяха отворени, всички лампи светеха, но нямаше никого нито на рецепцията, нито в креслата във фоайето, където бе видяла розовите колене на седемнайсетте заспали англичани. Съдържателката на петия етаж коментираше възбудено нещастието.

— Всички са мъртви — каза тя на госпожа Пруденсия Линеро на испански. — Отровили се със супа от стриди на вечеря. Представете си! Стриди през август!

Подаде й ключа от стаята, обърна й гръб и продължи да обяснява на другите клиенти на своя диалект: „Понеже тук няма столова, всеки, който си легне, осъмва жив!“

Като едва сдържаше сълзите си, госпожа Пруденсия Линеро пусна резетата на вратата. После избута до нея писалището и фотьойла и накрая сложи сандъка, като непреодолима барикада срещу ужаса в тази страна, където се случваха толкова неща едновременно. После облече вдовишката си нощница, легна по гръб на спалнята и отправи седемнайсет молитви за вечния покой на душите на седемнайсетте отровени англичани.