Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

На тенора Риберо Силва направи впечатление не тази странна случка, а вълнението на Маргарито, когато се спряха в парка да поговорят с момичетата. Той го обясни на масата и едни лукаво, а други със съчувствие се съгласихме, че трябва да помогнем на Маргарито да превъзмогне самотата си. Хубавата Мария се трогна от нашата отзивчивост и като библейска майка сключи на гърдите си ръце, отрупани с евтини пръстени.

— Бих се прежалила — каза, — но никога не съм могла да го правя с мъже, които носят жилетки.

Тенорът мина през Вила Боргезе в два следобед и взе с мотоциклета си пеперудката, според него най-подходяща да осигури един час приятно прекарване на Маргарито Дуарте. Накара я да се съблече в стаята му, изкъпа я с ароматичен сапун, избърса я, парфюмира я със своя одеколон и напудри цялото й тяло с камфоровия талк, който използваше след бръснене. Накрая й плати за времето, което беше изгубила, за следващия един час и подробно й обясни какво се иска от нея.

Като следобеден сън голата красавица прекоси на пръсти полутъмната къща и почука тихо на вратата в дъното. Маргарито Дуарте се показа бос и без риза.

— Buona sera giovanotto — представи се тя с глас и маниери на ученичка. — Mi manda il tenore. 7 7 Добър вечер, младежо, изпраща ме тенорът (ит.). — Б.пр.

Маргарито понесе удара с достойнство. Отвори по-широко, тя влезе и легна, а той побърза да си сложи ризата и обувките, за да я посрещне с необходимото уважение. После седна на един стол до нея и поведе разговор. Учуденото момиче го подкани да побърза, защото разполагат само с един час. Той не я разбра.

Момичето каза по-късно, че би останало колкото Маргарито поиска, без да вземе нито стотинка, защото на света нямало по-изискан мъж от него. Не знаеше какво да прави, огледа стаята и видя дървения калъф на камината. Попита дали е саксофон. Маргарито не отговори, а открехна щорите, за да влезе светлина, занесе калъфа на леглото и вдигна капака. Момичето се опита да проговори, но челюстта му увисна. Или както сподели след това: „Mi si gelò il culo.“ 8 8 Размекна ми се задникът (ит.). — Б.пр. Избяга ужасена, но обърка посоките и в коридора се сблъска с леля Антониета, която бе тръгнала да сменя крушката на лампата ми. Двете така се стреснаха, че момичето не посмя да излезе от стаята на тенора до късно през нощта.

Леля Антониета не разбра какво точно става. Нахълта при мен толкова уплашена, че не успя да завие крушката с треперещите си ръце. Попитах я какво се е случило. „В тази къща има привидения — отговори тя. — Дори посред бял ден.“ Разказа ми много сериозно, че през войната един немски офицер заклал любовницата си в стаята на тенора. Често, докато шетала, леля Антониета виждала убитата красавица да я следва по коридорите.

— Току-що я видях гола в коридора — довери ми. — Същата е.

Градът свикна с есента. Разцъфналите тераси бяха затворени при първия вятър, а двамата с тенора се върнахме в старата кръчма в Трастевере, където обикновено вечеряхме с учениците по пеене на граф Карло Калкани и с мои състуденти от Школата по киноизкуство. Най-общителен беше Лакис — интелигентен и симпатичен грък, досаден единствено със скучните си разсъждения за социалната несправедливост. За щастие тенорите и сопраните успяваха почти винаги да го разгромят с оперни арии, които пееха с пълен глас, без да дразнят никого дори след полунощ. Напротив, понякога закъснели минувачи се присъединяваха към хора, а съседите отваряха прозорците да ръкопляскат.

Една нощ, докато пеехме, Маргарито се промъкна тихо, за да не ни прекъсне. Носеше дървения калъф. Не бе успял да го остави в пансиона, след като бе показвал светицата на енорийския свещеник на Сан Хуан де Летран, известен с влиянието си пред Светата конгрегация за ритуалите. Забелязах с крайчеца на окото, че го сложи под една отдалечена маса и седна, когато вече привършвахме да пеем. Както винаги към полунощ заведението започна да се изпразва и съединихме няколко маси. Тези, които пееха, спореха за кино, и техните приятели се сляха в една компания. И сред тях — Маргарито Дуарте, познат като мълчаливия и тъжен колумбиец, за когото никой нищо не знаеше. Тогава Лакис го попита дали свири на виолончело. Притесних се. Въпросът беше нетактичен, а отговорът — деликатен. Тенорът, смутен като мен, също не намери изход. Само Маргарито прие нещата естествено.

— Не е виолончело — каза. — Това е светицата.

Сложи калъфа на масата. Отключи катинара и вдигна капака. Вълна от изумление вцепени ресторанта. Всички посетители, келнерите и дори работниците от кухнята с окървавените престилки се събраха, удивени от чудото. Някои се прекръстиха. Една от готвачките падна на колене и с трескави ръце започна мълчаливо да се моли.