Когато първоначалното вълнение отмина, се заплетохме в шумен спор за липсата на святост в наше време. Разбира се, Лакис беше най-категоричен. Накрая стана ясна само неговата идея да се направи критичен филм за светицата.
— Сигурен съм — настоя той, — че старият Чезаре няма да изпусне тази тема.
Говореше за Чезаре Дзаватини, нашия преподавател по сюжет и сценарий, един от големите в историята на киното и единственият, който поддържаше лични отношения с нас в школата. Стремеше се да ни учи не само на занаят, а да развива и възгледите ни. Беше машина за измисляне на сценарии. Бълваше ги непрестанно, дори против волята си. И то с такава скорост, че винаги имаше нужда от някого, който да ги лови в полет, докато той мисли на висок глас. Но щом ги завършеше, желанието му се изпаряваше. „Жалко, че трябва да го снимам“ — казваше. Смяташе, че на екрана губят много от първоначалната магия. Записваше идеите си на картончета, подредени по теми, и ги закачаше с карфици по стените. Бяха заели вече цяла стая в къщата му.
Следващата събота отидохме да го видим заедно с Маргарито Дуарте. Бе толкова лаком за живот, че го заварихме пред дома му на улица Анхела Меричи, изгарящ от нетърпение да чуе идеята, за която му бяхме казали по телефона. За разлика от друг път не ни поздрави любезно, а завлече Маргарито до специално подготвена маса и сам отвори калъфа. Случи се нещо неочаквано. Вместо да полудее, както предполагахме, получи нещо като мозъчна парализа.
— Ammazza! 9 9 По дяволите! (ит.) — Б.пр.
— прошепна ужасен.
Гледа мълчаливо светицата две-три минути, затвори калъфа и без да каже дума, заведе Маргарито до вратата като дете, което се учи да ходи. Потупа го по гърба и го отпрати. „Благодаря, синко, много благодаря — му каза. — Дано Бог е с теб в борбата ти.“ Затвори вратата, обърна се към нас и ни съобщи присъдата си:
— Не става за кино. Никой няма да повярва.
Странният урок не ни напусна в трамвая на връщане. Щом той го казва, нямаше какво да му мислим повече — историята не струваше. Хубавата Мария ни изненада със съобщението, че Дзаватини ще ни чака същата вечер, но без Маргарито.
Заварихме го в един от звездните му мигове. Лакис бе поканил няколко състуденти, но той дори не ги забеляза.
— Готово! — изкрещя. — Филмът ще е бомба, ако Маргарито направи чудо и възкреси момичето.
— Във филма или в живота? — попитах.
Той потисна досадата си.
„Не бъди глупав — ми отвърна. Но тутакси в очите му блесна нова идея. — Освен ако е способен да я възкреси в реалния живот“ — каза и добави:
— Ще трябва да опита.
Беше моментно изкушение, преди да поеме отново нишката. Започна да се разхожда като щастлив луд, размахваше широко ръце, викаше и разказваше филма. Слушахме го заслепени. Образите избухваха пред очите ни като ята светещи птици и се разлитаха из цялата къща.
— Вече са умрели около двайсет папи, които не са го приели — продължаваше той. — Една нощ Маргарито влиза вкъщи стар и уморен. Отваря кутията, милва лицето на мъртвата и проронва с цялата нежност на света: „Заради любовта на твоя баща, дъще моя, стани и тръгни!“
Изгледа ни и завърши с триумфален жест:
— И момичето става!
Очакваше нещо от нас. Но ние бяхме така зашеметени, че нямахме думи. Освен гърка Лакис, който вдигна ръка като ученик.
— Моят проблем е, че не вярвам — изтърси той и за наше учудване се обърна направо към Дзаватини: — Извинете ме, маестро, но не вярвам.
Тогава пък Дзаватини се сепна.
— А защо не?
— Откъде да знам? — каза Лакис тъжно. — Просто не е възможно.
— Ammazza! — изкрещя маестрото така гръмко, че огласи квартала. — Това най ме вбесява у сталинистите — че не вярват на очите си.
Както сам ми разказа, през следващите петнайсет години Маргарито все носил светицата в Кастелгандолфо с надеждата да я покаже. Веднъж успял да си проправи път с ритници и лакти между двеста поклонници от Латинска Америка и разказал историята си на благоразположения Йоан XXIII. Пак не могъл да му покаже момичето. Наложило се да я остави на входа с багажа на другите поради опасност от атентат. Папата го изслушал сред тълпата изключително внимателно и го потупал успокоително по бузата.
— Bravo, figlio mio! 10 10 Браво, синко! (ит.) — Б.пр.
— казал му. — Бог ще възнагради постоянството ти.
Почувствал, че мечтата му е на път да се осъществи по време на краткото царуване на усмихнатия Албино Лучани. Негов роднина, заинтересуван от историята на Маргарито, му обещал помощ. Никой не му обърнал внимание. Два дни по-късно, докато обядвали, някой позвънил на вратата на пансиона със спешно и кратко съобщение за Маргарито: да не напуска Рим, защото до четвъртък ще го потърсят от Ватикана за лична аудиенция.
Читать дальше