Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Добре — примири се Ласара. — Все едно, че е бил нашият най-голям син.

На 11 декември го качиха на влака за Марсилия в силна снежна буря, а когато се върнаха вкъщи, намериха прощално писмо върху нощното шкафче на децата. Там беше оставил за Барбара венчалния си пръстен, заедно с този на покойната си съпруга, който никога не понечи да продаде, и часовника с верижката за Ласаро. Беше неделя и съседи от Карибието, разкрили тайната, бяха дошли на гара Корнавен с арфов състав от Веракрус. Президентът, притаил дъх, с наметнато палто и с дългия пъстър шал на Ласара, остана на стъпалото на последния вагон, като махаше с шапка под камшика на вятъра. Влакът вече набираше скорост и Омеро си даде сметка, че бастунът беше останал у него. Затича се към края на перона и го хвърли с всичка сила, за да може президентът да го хване във въздуха, но бастунът падна между колелата и стана на парчета. Всички изтръпнаха от ужас. Последното, което Ласара видя, бе треперещата ръка, напразно протегната за бастуна, когато кондукторът на вагона успя да сграбчи посипания със сняг старец за шала и да го спаси от бездната. Ласара уплашено се втурна към мъжа си, засмяна през сълзи.

— Господи — извика тя, — този човек няма да умре току-така.

Пристигнал здрав и читав, както пишеше в дългата му благодарствена телеграма. Повече от година не се чу нищо за него. После се получи писмо от цели шест страници, в което вече беше съвсем друг човек. Болката се била върнала, силна и постоянна както някога, но той решил да не й обръща внимание и да живее живота такъв, какъвто е. Поетът Еме Сезер му подарил друг бастун с инкрустации от седеф, но той отказал да го използва. От шест месеца редовно ядял месо, както и всякакви морски деликатеси, и можел да изпие до двайсет чаши кафе на ден. Но вече не поглеждал към дъното им, защото всичко излизало наопаки. На шейсет и петия си рожден ден изпил няколко чашки отбран мартиникански ром, от който се почувствал чудесно, и отново започнал да пуши. Разбира се, не бил по-добре, но и в никакъв случай по-зле. Ала истинската причина за писмото бе да им съобщи, че би се върнал в своята страна да застане начело на обновително движение за справедлива кауза и достойна родина, макар само за жалката слава да не умре като старец в леглото. В този смисъл, завършваше писмото, пътуването до Женева било съдбоносно.

Юни 1979

Двайсет и две години по-късно срещнах отново Маргарито Дуарте. Появи се внезапно в една от потайните улички на Трастевере. Отначало трудно го познах, защото говореше лош испански и приличаше на древен римлянин, с бяла, оредяла коса и без следа от унилия вид и траурните дрехи на учен от Андите, с които за пръв път бе дошъл в Рим. Докато разговаряхме, започнах да го изтръгвам малко по малко от коварството на годините, за да го видя накрая такъв, какъвто го помнех — предпазлив, изненадващ и упорит като каменоделец. Още преди втората чаша кафе в едно от барчетата, където ходехме преди, се осмелих да му задам въпроса, който ме глождеше:

— Какво стана със светицата?

— Там е — отвърна ми той. — Чака.

Само ние с тенора Рафаел Риберо Силва можехме да разберем страшната човешка воля, скрита в отговора му. Познавахме неговата драма толкова добре, че дълго време мислех Маргарито Дуарте за герой, който търси своя автор. Ние, белетристите, го чакаме цял живот и ако аз никога не позволих да ме намери, то бе, защото не си представях края на историята му.

Дойде в Рим през онази сияйна пролет, когато папа Пий XII получи пристъп на хълцане, който нито лечение, нито магия можеше да спре. Напускаше за първи път планинското село Толима в колумбийските Анди и това личеше дори по съня му. Появи се една сутрин в нашето консулство с куфар от лакиран бор, който по форма и размери приличаше на калъф за виолончело, и изложи пред консула невероятната причина за пътуването си. Тогава консулът помоли по телефона тенора Рафаел Риберо Силва, негов сънародник, да му запази стая в пансиона, където живееха двамата. Така се запознах с него.

Маргарито Дуарте учил малко, но се образовал, като поглъщал с литературна страст всеки текст, изпречил се пред погледа му. На осемнайсет години, вече писар в общината, се оженил за красиво момиче, което умряло малко след раждането на първата им дъщеря. Тя, дори по-красива от майка си, също починала от някаква треска едва на седем години. Ала истинската история на Маргарито Дуарте започнала шест месеца преди пристигането му в Рим. Трябвало да се премести гробището на неговото село заради строежа на язовир. Като всички жители на областта, Маргарито изровил костите на своите мъртви, за да ги пренесе. Жена му била на прах. Но в съседство момиченцето лежало непокътнато след цели единайсет години. Когато отворили капака на ковчега, дори се разнесло уханието на свежите рози, с които я били погребали. И най-странното от всичко — тялото й било безтегловно.