Джанет Еванович: Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Оставих баба при Ръсти и й обещах, че ще се върна при Стива след час и ще се срещнем до масата със закуски.

Беше хубава вечер и реших да повървя пеша. Тръгнах надолу по „Хамилтън“ и влязох в Бърг. Още не се беше стъмнило съвсем. След около месец хората щяха да седят на терасите по това време. Казах си, че се разхождам, за да се успокоя и да помисля, но не след дълго се отзовах пред къщата на Еди Дечуч и въобще не се чувствах спокойна. Бях раздразнена от неуспеха си да заловя беглеца.

Половината на Дечуч изглеждаше напълно изоставена, а в половината на Маргучи гърмеше телевизионно шоу. Измарширувах до вратата на госпожа Маргучи и почуках.

— Каква приятна изненада — възкликна тя, когато ме видя. — Чудех се как вървят нещата с теб и Чучи.

— Той все още е някъде навън — отговорих.

Анджела изцъка с език.

— Голям хитрец е.

— Виждала ли си го? Или да си чувала нещо в съседната половинка?

— Не, имам чувството, че е напуснал планетата. Нито веднъж не чух телефона му да звъни.

— Май трябва да се поогледам наоколо.

Обиколих къщата, надникнах в гаража и спрях за малко пред бараката. Ключът от къщата на Дечуч беше у мен, затова си отворих и влязох вътре. По нищо не личеше, че мястото може да е било посетено от Еди. На кухненския плот лежеше купчина неотворени писма. Почуках отново на вратата на Анджела.

— Ти ли прибираш пощата на Дечуч? — попитах я.

— Да. Внасям я вътре всеки ден и проверявам дали всичко е наред. Не знам какво друго бих могла да направя. Мислех, че Роналд ще мине да прибере пощата, но не съм го виждала.

Когато се върнах в погребалното бюро, баба стоеше до масата с курабийки и говореше с Откаченяка и Дуги.

— Маце — поздрави ме Откаченяка.

— Да не би да си дошъл да се видиш с някого? — попитах.

— Не. Тук сме заради бисквитите.

— Часът изтече като миг — въздъхна баба. — Тук има адски много хора, с които не успях да си поговоря. Бързаш ли да се прибереш? — попита ме тя.

— Ние можем да те заведем у вас — предложи й Дуги. — Никога не си тръгваме преди девет, защото тогава Стива вади бисквитите с шоколадов пълнеж.

Разкъсвах се от противоречия. Не исках да остана тук, но не знаех дали мога да поверя баба на грижите на Дуги и Откаченяка.

Дръпнах Дуги настрани.

— Не искам никой от вас да пуши трева.

— Никаква трева — обеща ми той.

— И не искам баба да ходи в стриптийз барове.

— Никакви стриптийз барове.

— И не искам тя да се замесва в никакви престъпления.

— Хей, аз съм нов човек — отвърна той.

— Добре — кимнах. — Разчитам на теб.

В десет часа ми звънна майка ми.

— Къде е баба ти? — поинтересува се тя. — И защо не си с нея?

— Трябваше да се прибере с приятели.

— Какви приятели? Отново ли я загуби? По дяволите!

— Ще ти звънна след малко.

Затворих и в същия миг телефонът звънна отново. Беше баба.

— Пипнах го! — извика тя.

— Кого?

— Еди Дечуч. Внезапно в погребалното бюро ми дойде гениална идея и се сетих къде може да е Чучи тази вечер.

— Къде?

— Да си вземе чека за пенсията. Всички в Бърг си получаваме пенсиите в един и същи ден. А вчера Еди бе зает с разсипването на кадилака си. Затова си помислих, че ще изчака да се стъмни и ще мине да си прибере чека. И, разбира се, той точно така постъпи.

— И къде е сега?

— Е, това е проблемът. Влезе в къщата си, за да си вземе пощата, а ние се опитахме да го арестуваме. Той обаче извади пищов и ние се уплашихме и побягнахме. Обаче Откаченяка не тичаше достатъчно бързо и сега е заложник на Еди.

Фраснах глава в кухненския плот. Стори ми се, че ще се почувствам по-добре, ако продължа да го правя. Бам, бам, бам, с глава в плота.

— Обадихте ли се на полицията? — попитах.

— Решихме, че това не е добра идея, тъй като Откаченяка имаше някои забранени вещества в себе си. Дуги спомена нещо за някакъв пакет в обувката на Откаченяка.

Страхотно!

— След секунда съм при вас — казах. — Не правете нищо, докато не дойда!

Грабнах си чантата, изтичах по коридора и надолу по стълбите, профучах през външната врата и се метнах на мотора. Заковах на алеята на Анджела Маргучи и се огледах наоколо. Забелязах баба и Дуги, скрити зад една кола на отсрещната страна на улицата. Бяха издокарани в суперкостюми, а около вратовете им бяха завързани големи кърпи за баня, които трябваше да изглеждат като пелерини.

— Идеята с кърпите е страхотна — отбелязах.

— Ние се борим с престъпността — обясни ми баба.

— Още ли са вътре? — попитах.