Джанет Еванович - Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

— Трябва да опиташ да си овладяваш емоциите — казах му.

— Да, не си първата, която ми го казва.

— Никъде нямаше кръв. Нито дупки от куршуми.

— На какво ти приличам, а? На шибан аматьор? — Лицето на Дечуч се сгърчи, а по бузата му се търкулна сълза. — Наистина съм депресиран — промълви той.

— Обзалагам се, че знам нещо, което ще те развесели.

Той ме погледна недоверчиво.

— Нали знаеш за сърцето на Луи Ди? — попитах.

— Да.

— Е, това не беше неговото сърце.

— Шегуваш ли се?

— Кълна се в Господ.

— Чие беше сърцето?

— Свинско. Купих го от една месарница.

Дечуч се ухили.

— Значи са погребали Луи Ди със свинско сърце?

Кимнах в потвърждение.

Еди се засмя.

— А къде е истинското сърце на Луи Ди?

— Едно куче го изяде.

Дечуч избухна в смях. Смя се весело дълго време, но после се закашля. Когато се овладя и спря да се смее и да кашля, погледна надолу.

— Господи, имам ерекция.

Мъжете получават ерекция в най-странни моменти.

— Погледни само — възкликна той. — Виж! Красива работа. Твърд е като скала.

Погледнах. Наистина прилична ерекция.

— Кой би си помислил? — поклатих глава. — Иди, че разбери.

Дечуч се усмихна доволно.

— Май все пак не съм чак толкова стар.

Еди отиваше в затвора. Не виждаше. Не чуваше. Не можеше да се изпикае за по-малко от петнадесет минути. Но имаше ерекция и всички други проблеми му се струваха незначителни. В следващия си живот искам да бъда мъж. Те имат ясно определени приоритети. Животът им е толкова прост.

Вратата на хладилника на Еди привлече вниманието ми.

— Случайно да си взимал телешки бут от фризера на Дуги?

— Да. Отначало си помислих, че е сърцето. Беше увит в найлон, а в кухнята беше тъмно. Но после осъзнах, че пакетът е прекалено голям. Огледах го отблизо и видях, че е бут. Реших, че Дуги няма да усети липсата му, а аз обичам телешко. Но след това не намерих време да го сготвя.

— Неприятно ми е, че трябва да заговоря за това — казах му. — Но наистина трябва да ми позволиш да те заведа в съда.

— Не мога да го направя — отвърна Еди. — Помисли. Как ще изглежда, а? Еди Дечуч заловен от някакво си момиче.

— Такива неща се случват непрекъснато.

— Не и в моята професия. Никога няма да преживея такъв срам. Всички ще ми се подиграват. Аз съм мъж. Трябва да ме залови някой корав тип като Рейнджъра.

— Не и Рейнджъра. Не е на разположение. Не се чувства добре.

— Да, ама пък аз го искам. Искам Рейнджъра. Няма да дойда, ако не ме прибере Рейнджъра.

— Харесвах те повече, преди да получиш ерекция.

Дечуч се ухили.

— Да, метнах се обратно на седлото, пиленце.

— А защо сам не се предадеш?

— Хора като мен не постъпват по този начин. Може би младите го правят. Но моето поколение си има правила. Имаме си кодекс.

Пистолетът му лежеше на масата пред него. Той го взе и вкара куршум в цевта.

— Искаш ли да си отговорна за самоубийството ми?

О, мамка му!

Във всекидневната бе запалена малка настолна лампа, а и лампата в кухнята светеше. Останалата част от къщата тънеше в тъмнина. Дечуч седеше с гръб към вратата към тъмната трапезария. Като призрак от зловещото минало, само дрехите й прошумоляха, на вратата се появи София. Застана там за момент, като се олюляваше леко, затова си помислих, че може би наистина е видение, резултат на свръхвъзбуденото ми въображение. София държеше пистолет. Вторачи се в мен, прицели си и, преди да реагирам, стреля. Бам!

Оръжието на Дечуч излетя от ръката му, кръв пръсна от главата му и той се просна на пода.

Някой изпищя. Мисля, че бях аз.

София се засмя тихо. Зениците й бяха толкова свити, че почти не се виждаха.

— Изненадах ви, нали? Наблюдавах ви през прозореца. Седите си тук двамата и си хапвате бисквити.

Не отговорих. Страхувах се, че ако отворя уста, ще започна да заеквам и да се лигавя или пък да издавам неразбираеми гърлени звуци.

— Днес положиха Луи в гроба — продължи София. — Не можах да отида на погребението заради вас. Съсипахте всичко. Ти и Дечуч. Той започна цялата история и ще си плати за това. Не можех да се погрижа за него, докато не си получа сърцето обратно, но сега времето му дойде. Око за око — засмя се тя зловещо. — А ти ще ми помогнеш. Ако свършиш добра работа, може и да те пусна. Съгласна ли си?

Мисля, че кимнах, но не съм сигурна. София никога нямаше да ме пусне. И двете го знаехме.

— Око за око — повтори София. — Господ казва така.

Стомахът ми се сви.

Тя се усмихна.

— По лицето ти виждам, че знаеш какво трябва да се направи. Това е единственият начин, нали? Ако не го направим, ще бъдем прокълнати завинаги.