Кристофър Паолини - Първородният

Ерагон кимна, приел неизбежното.

Йормундур се огледа наоколо и каза високо, така че всички да го чуят:

— Аджихад умря като достоен воин! Победил е петима ургали, докато всеки обикновен мъж би загубил дори от един. Ще му отдадем всички почести с надеждата, че духът му ще застане до боговете. Нека го върнем в Тронхайм на щитовете си заедно с падналите му другари и не се срамувайте от сълзите си. Дошъл е ден за тъга, ден, който всички ще запомнят. И дано скоро получим привилегията да забием остриета в гърдите на чудовищата, които убиха нашия водач!

Воините коленичиха като един, свалили шлемове в знак на почит към Аджихад, после се изправиха и с благоговение го вдигнаха върху щитовете си. Мнозина от Варден вече плачеха. Сълзите се стичаха по дългите им бради, но нито един не се огъна и нито не допусна тялото на водача им да падне. После бавно и тържествено процесията се отправи към Тронхайм. Сапфира и Ерагон бяха в средата на колоната.

Ерагон се размърда и се претърколи до ръба на леглото. Стаята бе озарена от смътната светлина на покрития фенер. Изправи се и погледна към спящата Сапфира. Мускулестите й рамене се надигаха и спускаха, докато мощните й дробове движеха въздух през люспестите й ноздри. Ерагон си представи могъщата огнена струя — достатъчно гореща, за да разтопи метал, — който тя вече можеше да призовава и да изпуска през своята паст. Откак издиша огън за пръв път по време на битката с Дурза, Сапфира изглеждаше нетърпимо горда с новия си талант. Непрестанно бълваше тънки струйки и при всяка възможност подпалваше разни неща.

Тъй като Исидар Митрим бе разрушен, Ерагон и Сапфира вече не можеха да останат в драконовите покои. Джуджетата им бяха устроили друго жилище в отделението на стражата — най-ниското ниво на Тронхайм. Стаята бе широка, но с нисък таван и студени стени.

Ерагон си спомни вчерашната трагедия и почувства силна тъга. Очите му отново се напълниха със сълзи. Улови една с дланта си. Не чуха нищо от Аря чак до късно вечерта, когато най-сетне излезе от тунела, изморена и с подбити крака. Въпреки усилията и магията й, ургалите бяха избягали.

— Намерих само това — каза тя и показа една от лилавите роби на Близнаците, разкъсана и окървавена, както и туниката на Муртаг и двете му кожени ръкавици. — Бяха захвърлени по ръба на бездънна черна бездна, до която не достига нито един тунел. Вероятно ургалите са взели бронята и оръжията и са хвърлили телата им там. Търсих с магия и Муртаг, и Близнаците, но открих само сенки в дълбините на бездната. — Очите й срещнаха тези на Ерагон. — Съжалявам, те са мъртви!

Ерагон простена. Скърбеше безмълвно с онова мрачно, пълзящо чувство на загуба и ужас, което сякаш го преследваше вече месеци. Чичо му, Бром, сега Муртаг… Наблюдаваше сълзата в ръката си — малка блестяща капка — и реши сам да потърси тримата мъже. Знаеше, че е безсмислен ход, роден от отчаянието, но трябваше да опита, трябваше да е сигурен, че Муртаг наистина го няма. Но и тайно се надяваше да не успее в това, в което и Аря се бе провалила. Едва ли щеше да понесе гледката на разкъсаното тяло на приятеля му, проснато на дъното на бездната под Фардън Дур.

— Драумр копа — прошепна той и мрак обгърна капчицата, превръщайки я в малко късче нощ в сребристата му длан. През нея пробяга сянка — като птица, прелитаща пред забулена в облаци луна, а после… нищо.

Капна втора сълза.

Ерагон въздъхна дълбоко, облегна се на възглавницата и се опита да се концентрира и да призове спокойствието. Когато се възстанови от раната, оставена от Дурза, бе осъзнал, колкото и унизително да беше, че е победил единствено поради късмета си. „Ако се срещна с друга Сянка, Ра’зак или Галбаторикс, трябва да бъда по-силен. Бром щеше да ме научи на повече, знам! Но без него имам само един избор — елфите.“

Дишането на Сапфира се учести и тя отвори очи, с широка прозявка.

— Добро утро, малки мой.

— Добро ли е? — той погледна надолу и се подпря на ръце, притискайки леглото. — Ужасно е… Муртаг и Аджихад… защо стражите в тунелите не ни предупредиха за ургалите? Как са успели да проследят нашите, без да бъдат забелязани… Аря е права, няма никаква логика. Нещо не е наред.

— Може би никога няма да открием истината — отвърна Сапфира. После се изправи и… се спря в тавана. — Трябва да хапнем и после да разберем какво планират Варден. Не трябва да губим време. Вероятно всеки момент ще изберат нов водач.