Кристофър Паолини - Първородният

В края на първа книга Ерагон решава да открие Тогира Иконока и да се учи от него, защото сивооката съдба кове своите планове все по-бързо, писъците на войната вече ехтят по земите и наближава времето, когато Ерагон ще трябва да се изправи срещу истинския враг — крал Галбаторикс.

„Скръбта на живите е песен за мъртвите“.

Това си мислеше Ерагон, докато прекрачваше посечен ургал със зловещо разкривено лице, слушайки плача на жените, които вдигаха телата на любимите си от пропитата с кръв земя на Фардън Дур. Зад него Сапфира тихо прескочи трупа. Сякаш блестящите й сини люспи хвърляха единствения цвят всред мрака, обладал кухата планина.

Бяха изминали три дни, откак Варден и джуджетата се хвърлиха в битка на живот и смърт срещу ургалите, за да защитят Тронхайм — високия цяла миля коничен град, скрит в сърцето на Фардън Дур. Уви, бойното поле все още бе покрито от жертвите на клането. Броят на телата правеше бързото им погребване невъзможно. В далечината гореше огън — точно извън скалните стени изгаряха труповете на ургалите. За тях нямаше погребение.

Откакто се свести и откри, че Анджела се е погрижила за раната му, Ерагон се опита да помогне на усилията по възстановяването на града. Но в гръбнака му избухна ужасяваща болка. Същото се повтори и при следващите му два опита. Аря и Анджела твърдяха, че раната е напълно зараснала. Лечителите му даваха най-различни отвари срещу болката, но тя не спираше. Сапфира не можеше да стори нищо, освен да я сподели чрез мисловната им връзка.

Ерагон прокара ръка по лицето си и погледна нагоре към проблясващите през черния дим на кладата над далечния връх на Фардън Дур звезди. Три дни. Три дни откак уби Дурза. Три дни откак всички бяха започнали да го наричат Сенкоубиеца. Три дни откак останките от черния разум на Сянката се впиха в съзнанието му и откак го спаси внезапната намеса на мистериозния Тогира Иконока — Сакатия, който е цял. Каза за него единствено на Сапфира. Битката с Дурза и тъмните духове, които се вселиха в него, го промениха. Още не знаеше дали за добро, или за лошо, но се чувстваше крехък, почти чуплив. Сякаш някаква чужда воля бе разбила едва възстановените му тяло и разум…

И сега стоеше на мястото на битката, хипнотизиран от нечовешкото желание да види останалото след нея — единствено кръв, сеч, ужас, смърт, разруха и нищичко от славата и величието на победителите, възпети в героичните песни.

Убийството на чичо му Гароу преди месеци го съсипа, но бруталната жестокост на тази битка го изпълваше само с празнота и безчувственост. Бе осъзнал, че единственият начин да не изгуби разсъдъка си в това море от болка и страдание бе непрестанно да върши нещо. Ала отвъд, там напред в годините, той вече не вярваше, че в живота има някакъв предопределен и дълбок смисъл. Не и след като видя как огромните ургали Кул разкъсват хора, не и след като кръвта, заляла бойното поле, се просмукваше в подметките му. Ако във войната изобщо имаше някаква чест, то тя бе в това да защитаваш другите…

Ерагон се наведе и извади от калта някакъв зъб — кътник. Постави го на дланта си и двамата със Сапфира мълчаливо продължиха напред. Спряха се чак в края на равнината, когато забелязаха Йормундур — първия офицер на Аджихад във Варден, да бърза към тях откъм Тронхайм. Когато се приближи, Йормундур се поклони — нещо, което нямаше да направи само допреди няколко дни.

— Радвам се, че те открих навреме, Ерагон — мъжът стискаше пергамент в едната си ръка. — Аджихад и воините му се връщат и иска да си там, когато пристигне. Другите вече го чакат при западната порта на Тронхайм. Ще трябва да побързаме, за да стигнем навреме.

Ерагон кимна и тръгна към портата, обгърнал с ръка врата на Сапфира. През по-голямата част от изминалите три дни Аджихад преследваше ургалите, успели да избягат в тунелите на джуджетата, прорязващи скалите под планините Беор. Единствения път, когато го бе зърнал по-отблизо, водачът на Варден беснееше, защото бе открил, че дъщеря му Насуада не се е подчинила на заповедта да напусне града преди битката заедно с останалите жени и децата и дори бе участвала в нея сред редиците на стрелците…

Сега Аджихад се връщаше заедно с Муртаг и Близнаците. Близнаците го придружаваха, защото водачът на Варден се нуждаеше от защитата на магическите им умения, а Муртаг — за да докаже, че наистина не мисли злото на организацията. Ерагон не можеше да повярва колко много се бе променило отношението към Муртаг, сина на Драконовия ездач Морзан, предателя, слугата на Галбаторикс. Муртаг мразеше баща си и бе верен на Ерагон и честта си, но Варден му нямаха доверие. Преди битката! Сега никой не искаше да губи енергия в безполезна омраза или съмнения. Имаше толкова работа за вършене… Муртаг му липсваше и Ерагон нямаше търпение да обсъди с приятеля си всичко, случило се напоследък.