Кристофър Паолини - Първородният

Продължи напред, опитвайки се да подреди мислите си. След смъртта на Гароу Роран изостави работата си при мелницата на Демптън в Теринсфорд и се върна в Карвахол. Хорст се съгласи да го подслони и през следващите месеци му намираше работа в ковачницата. Мъката обърка плановете му за бъдещето, но преди два дни най-накрая беше решил какво да прави.

Искаше да се ожени за Катрина, дъщерята на касапина. Причината да отиде в Теринсфорд беше да спечели пари, с които да осигури добро начало на съвместния им живот. Но сега, останал без ферма, дом и средства, Роран не можеше да поиска ръката й. Гордостта му не би го позволила. И знаеше, че Слоун — баща й, ще отхвърли кандидат без перспектива. Дори и при най-добрите обстоятелства Роран очакваше да срещне трудности в убеждаването на касапина, че може да се погрижи за Катрина, тъй като двамата не бяха в особено добри отношения. А бе невъзможно да се ожени за нея без съгласието на баща й, освен ако не искаше да раздели семейството й, да разяри цялото село, да се опълчи на традициите и най-вероятно да влезе в кървава разпра със Слоун.

Струваше му се, че единствената възможност е да вдигне фермата от пепелта, дори ако трябваше да построи къщата и хамбара сам-самичък. Щеше да е трудно, трябваше да започне от нулата, но ако успееше, щеше да се изправи срещу Слоун с високо вдигната глава.

„Следващата пролет най-рано“ — помисли си той и се намръщи.

Знаеше, че Катрина ще го чака… поне известно време…

Продължи с равномерен ход чак до вечерта, когато и селото се показа. Между прозорците на скупчените сгради висеше пране, децата играеха, мъжете се прибираха от полетата, огънати под тежестта на чувалите с пшеница. Зад Карвахол високият половин миля водопад Игуалда блестеше с цветовете на залеза и с грохот се спускаше от Гръбнака към Анора. Гледката стопли сърцето му. Прибираше се вкъщи.

Той кривна от пътя и пое към хълма. Отгоре — с лице към Гръбнака — се белееше домът на Хорст. Вратата вече бе отворена. Роран влезе вътре и тръгна по стълбите, но после дочу гласове в кухнята. Хорст се бе подпрял на грубата маса в ъгъла на опушената стая със запретнати до лактите ръкави. До него кротко се усмихваше жена му Илейн — бременна в петия месец. Синовете им Балдор и Албрийч седяха насреща и Албрийч тъкмо казваше:

— … още не бях напуснал ковачницата! Тейн се кълне, че ме е видял, но аз бях на другия край на селото.

— Какво става? — запита младежът, сваляйки раницата си.

Илейн и съпругът й се спогледаха.

— Ела, ще ти сипя нещо за хапване — тя постави на масата комат хляб и паница студено задушено. После го погледна в очите, сякаш търсеше нещо. — Как мина?

Роран сви рамене.

— Дървеният материал е или изгорен, или изгнил. Няма абсолютно нищо годно за употреба. Единствено кладенецът е оцелял и сигурно трябва да съм благодарен поне за това. Ще се наложи да побързам, ако искам да имам покрив над главата си преди сеитбата. Та какво става?

— Ха! — възкликна Хорст. — Голяма врява, наистина голяма. Тейн е изгубил косата си и смята, че Албрийч му я е взел.

— Вероятно я е пуснал в тревата и после е забравил къде е — изсумтя Албрийч.

— Вероятно — съгласи се Хорст с усмивка.

Роран захапа хляба си.

— Няма голям смисъл да обвинява теб. Ако ти трябва коса, можеше просто да си изковеш.

— Знам — отвърна Албрийч и седна в един стол. — Но вместо да си търси своята, той вдига тупурдия, че е видял как някой напуска полето му и как този някой приличал на мен… а понеже никой друг не прилича на мен, трябва аз да съм я откраднал.

Наистина никой друг не приличаше на него. Албрийч бе наследил ръста на баща си и меднорусата коса на Илейн, което го правеше доста нетипичен за Карвахол, където кестенявият цвят преобладаваше. Самият Балдор бе доста по-слаб и тъмнокос.

— Сигурен съм, че ще се появи — каза тихо той. — Междувременно опитай се да не го ядосваш твърде много.

— Лесно е да се каже.

Докато довършваше задушеното, Роран запита Хорст:

— Трябвам ли ти за нещо утре?

— Мисля, че не. Ще работя върху каруцата на Куимби. Проклетата рамка не ще да остане на мястото си.

Роран кимна, доволен.

— Добре. Тогава ще използвам деня, за да половувам. Има няколко елена в долината, които изглеждат добре охранени. Поне не им се брояха ребрата.

Балдор внезапно се оживи.

— Искаш ли компания?

— Разбира се. Можем да тръгнем призори.

Когато приключи с яденето, Роран избърса ръце в оставената на масата кърпа и излезе да вземе въздух. Протегна се и бавно тръгна към центъра на градчето. По средата на пътя вниманието му бе привлечено от възбудените гласове, които се носеха откъм „Седемте снопа“. Изпълнен с любопитство, пое към таверната, където го посрещна странна гледка. Пред входа седеше мъж на средна възраст, облечен с кожено палто, покрито с кръпки. До него на земята лежеше раница, окичена със стоманени челюсти — символа на трапера. Неколцина селяни слушаха, докато той ръкомахаше възбудено: