Кристофър Паолини - Първородният

— Защо е толкова откровена? — зачуди се Ерагон. — Дали наистина можехме да откажем на Съвета?

Сапфира помисли за момент.

— Така или иначе вече е късно. А Насуада е откровена, защото защитата на магията ти й го позволява и защото откровеността е най-честният път до твоята истинска вярност.

Внезапно му хрумна нещо, но преди да го изрече, попита:

— Можем ли да й се доверим напълно? Много е важно.

— Да — отвърна Сапфира. — Тя говори със сърцето си.

И той й довери идеята си, а Сапфира я прие. Тогава Ерагон извади Зар’рок и пристъпи към Насуада. Видя как по лицето й премина вълна от страх. Погледът й пробягна към вратата, после момичето светкавично пъхна ръка под гънките на роклята си, където явно криеше… Ерагон спря пред нея, коленичи и положи меча върху дланите си.

— Насуада, Сапфира и аз сме тук от съвсем скоро. Но се прекланяме пред благородството на Аджихад… и пред твоето. Ти се би под Фардън Дур, докато другите бягаха, даже и двете жени от Съвета. Бе открита с нас, не прибягна до измами. Ти ни спечели, Насуада, и аз ти поверявам меча си… и верността си като Ездач.

Ерагон бе искрен. Сякаш душата му се отвори и изрече всичко това, сигурен, че постъпва правилно. Едва ли би го направил преди битката, но след толкова смърт, след гледката на толкова издъхващи в ужасна болка мъже и жени, цялата представа за бъдещия му живот се бе променила. Да, щеше да се опълчи на Империята, но не само заради собственото си отмъщение, а и заради Варден и всички стъпкани от властта на Галбаторикс. Колкото и дълго време да му отнемеше, той щеше да го направи. Щеше да се отдаде докрай на делото… Първата стъпка вече бе направена. Клетвата за вярност към Насуада бе рискована постъпка. Пред Съвета бяха казали единствено, че ще се закълнат. Но не и пред кого. Не от това се страхуваха, а от неизвестността. Нямаха гаранция, че жената пред тях ще бъде достоен водач. „По-добре да се вречеш на честен глупак, отколкото на лъжлив учен“ — реши накрая Ерагон.

На лицето на Насуада се изписа изненада. Тя стисна дръжката на Зар’рок и го вдигна, гледайки аленото острие, а после докосна с върха му главата на Ерагон.

— Приемам клетвата ти с гордост, Ездачо, така, както ти приемаш всички отговорности, свързани с нея. Изправи се като мой васал и приеми меча си.

Ерагон го направи и рече:

— Сега, когато вече си моя господарка, мога да ти кажа, че Съветът ме принуди да се закълна във вярност към Варден веднага щом бъдеш избрана. Само така можехме да ги надхитрим.

Насуада се засмя искрено.

— О, виждам, че вече си научил правилата на играта. Добре, като мой най-нов и единствен васал, ще се съгласиш ли да ми дадеш клетвата си отново… публично, точно когато Съветът очаква другата?

— Разбира се.

— Добре, така ще се разправим с тях. А докато този момент настъпи, ме остави. Има толкова много неща, с които трябва да се справя. Едно от тях е погребението на баща ми. Но помни, Ерагон, клетвата обвързва и двама ни. Аз съм отговорна за действията ти, а от теб се очаква да ми служиш. Не ме предавай.

— Никога.

Насуада се вгледа в очите му, а после добави нежно:

— Имаш най-искрените ми съболезнования, Ерагон. И ти тъжиш за близък. Аз загубих баща си, ти — приятел. Много харесвах Муртаг и съжалявам, че вече го няма… Довиждане, Ерагон.

Той кимна, а в устата му горчеше. След това двамата със Сапфира излязоха от стаята и потънаха в пустата сивота на коридора. Ерагон подпря ръце на хълбоците си, наклони глава и въздъхна. Денят едва бе започнал, а вече се чувстваше смазан.

Сапфира го побутна с нос, каза:

— Насам — и без да обяснява повече, тръгна по десния тунел. Полираните й нокти тракаха по твърдия под.

Момчето се намръщи, но я последва.

— Къде отиваме?

Никакъв отговор.

— Сапфира, моля те.

Тя просто махна с опашка. Без да изчака обяснение, той каза:

— Всичко се промени. Вече не знам какво по-различно от мъка и кръвопролития ще ни донесе утрешният ден…

— Не всичко е лошо — отвърна му тя. — Победихме на бойното поле. Трябва да се радваме, не да тъжим.

— И какво от това, щом победата доведе до друга битка — заговори и придворни игри.

Тя изсумтя ядно. От ноздрите й бликна тънък пламък и опърли рамото му. Ерагон отскочи с писък, преглъщайки хиляди ругатни.

— Опа — промърмори Сапфира, клатейки глава, за да разсее пушека.

— Опа ли? За малко да ме опечеш!

— Не исках. Все забравям, че вече мога да изпускам огън и трябва да внимавам кога и как да го правя. Представи си, че всеки път, щом вдигнеш ръка, мълния удря земята и ще разбереш колко лесно можеш да разрушиш нещо, без да искаш.