Реймънд Фийст: В царството на Мрачния

Каспар пришпори коня.

Опита да пребори тревогите си. Тези местности бяха сурови и имаше смътно очакване какво може да завари. По време на изгнанието си беше почувствал тази ферма почти като дом, а Йойхана и синът й Йорген му бяха близки като семейство.

Само един поглед беше достатъчен, за да прецени, че фермата е необитаема от поне година. Пасището беше обрасло и оградата бе съборена на няколко места. Преди съпругът на Йойхана Бандамин да изчезне, семейството бе гледало животни за местния ханджия. Малките житни и царевични ниви бяха буренясали и запуснати.

Каспар слезе и върза коня за една изсъхнала овошка. Дървото бе посадено след неговото заминаване, но бе загинало от липсата на грижи. Огледа се по навик. Когато очакваше някаква неприятност, винаги преценяваше възможните места за засада и пътищата за бягство. Все пак не смяташе, че наблизо има други хора.

Изпита облекчение, когато влезе в колибата и видя, че няма следи от борба и насилие. Малкото вещи на майката и сина бяха изчезнали, но заминаването бе станало спокойно. Беше се притеснявал, че разбойници или номади може да са навредили на неговите… какви? Приятели?

Предишният живот на Каспар бе основан на привилегии и мощ и мнозина търсеха услугите или защитата му. Въпреки това, преди да стане изгнаник на Новиндус, имаше едва шепа хора, които можеше да нарече „приятели“.

Беше тормозил Йойхана и Йорген два дни, преди да ги убеди, че не е дошъл да им причини зло. Беше просто изгладнял странник, който работеше за подслона си. Успя да им помогне да сключат по-изгодна сделка с местния търговец и ги остави в по-добро състояние отпреди. Когато се отправи на дългото си пътешествие към дома, ги смяташе за приятели, дори за нещо повече…

Сега, три години по-късно, се бе върнал на Новиндус. Охраняваше пещерата, в която спяха хилядите убийствени машини, стига, разбира се, машините да спяха. Двама магьосници, възрастният Росенвар и младият Джейкъб, продължаваха проучванията според инструкциите на Накор и Пъг.

Накор се бе върнал, заедно със спътника си Бек, и бе казал, че ще отсъства дълго, за да търси начин да контролира армията талнои. Каспар не успя да схване много от магическите аспекти на разговора, но се зарадва на новината за неизбежното унищожаване на Нощните ястреби.

Преди Накор да замине, Каспар го помоли за смяна, защото искаше да свърши нещо лично на Новиндус, преди да се върне на Острова на чародея. И веднага щом смяната му пристигна, се отправи на юг.

Понеже нямаше магическите устройства, с които разполагаха останалите от Конклава, трябваше да изтърпи двуседмично пътуване. Най-близкият град до пещерата беше Малабра, а от там пътят ставаше по-оживен. Яздеше конете до пълно изтощаване и на два пъти ги смени. Наложи му се да бяга от разбойници и няколко пъти трябваше да подкупва военни патрули, за да го оставят на мира.

Сега чувстваше нещо като безсилие. Надяваше се, че ще намери Йойхана и Йорген, въпреки че не знаеше какво точно щеше да прави, ако беше успял. Бяха го пратили в изгнание в Новиндус заради унищожаването на оросините и заговорите срещу съседните народи. Беше успял да изкупи вината си пред бившите си врагове, като донесе вестта за талноите и след това участва в борбата срещу Нощните ястреби в Кеш. Но чувстваше някакъв дълг към Йойхана и Йорген, дълг, който само се задълбочаваше с времето. Искаше да види, че са в безопасност, и да им остави достатъчно, че да живеят охолно до края на живота си.

Кесията, която носеше, го правеше богат по тези краища. Беше пътувал и преди из тези земи и знаеше, че не са се оправили от Войната на Изумрудената кралица, въпреки че бяха изминали тридесет години. Медните монети бяха рядкост, сребърните съвсем, а една златна струваше повече от човешки живот. В себе си имаше достатъчно злато, че да си наеме малка армия и да живее като благородник.

Излезе от колибата и се замисли какво да прави. Беше минал през село Хеслагнам, то се намираше на пътя към пещерата. Можеше да стигне там след залез-слънце — първия път, когато бяха пътували пеш, им бе отнело повече от два дни — и въпреки че странноприемницата беше мизерна, щеше да има храна, а и през годините бе спал и на много по-лоши места.

Пришпори коня и стигна в селото малко след залез. Порутената странноприемница си беше същата, макар че може би я бяха варосали. Не можеше да прецени в мрака.

Никой не се появи в конюшнята и се наложи сам да разседлае коня и да го изчетка. Когато свърши, беше уморен, изнервен и имаше силна нужда от това, което минаваше за питие в тези земи.