Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Още ненавършил двадесет и три, Ру Ейвъри вече беше баща на две деца, беше един от най-богатите търговци в кралството и бе посветен в тайни, достъпни за малцина. От селската къща семейството му също така можеше да избяга от предстоящото нашествие в някое по-безопасно убежище на изток преди тълпата да е напуснала града, изпотъпквайки всичко по пътя си. Ру беше преживял разрушаването на Махарта, далечния град, паднал преди три години пред армиите на Изумрудената кралица. Принуден бе да си пробива с бой път през изпадналите в паника граждани, видял беше как загиват невинни хора само защото са се оказали на неподходящо място. Беше се заклел, че ще спести на децата си този ужас.

Още помнеше какво бе чул преди години на брега на онази далечна земя, Новиндус — че ако Островното кралство не победи, целият живот, какъвто го познават на Мидкемия, ще престане да съществува. Все още не можеше да го приеме изцяло, но постъпваше все едно, че е истина. Твърде много неща беше видял в пътуването си на юг и бе разбрал, че дори твърденията на капитана да се окажат празни приказки, животът под гнета на настъпващата армия на Изумрудената кралица ще донесе единствено избора между смърт и робство.

Много добре разбираше, че ако това стане, ако нашественическата армия стигне до своята безименна цел, всички приготовления, които бе направил, ще се окажат безсмислени. Но въпреки това беше решен да направи всичко необходимо да опази живи и по-далече от бедата жена си и децата си. Беше купил една къща в Саладор, използвана сега от нает от него агент, който да ръководи делата му в Източните владения, и вероятно щеше да купи друга в Ран, на източната граница на Кралството. Канеше се също така да разпита чужди агенти в Изтока за недвижимо имущество в далечния Ролдем, кралството на малкия остров, което бе в съюз с Островното кралство.

Докато прехвърляше тези мисли в главата си, забеляза, че е изминал половината път до кабинета си. Беше казал на Карли, че ще прекара нощта в градската къща, с твърдението, че светското събитие в двореца ще го принуди да поработи до късно през нощта. Истината беше, че се канеше да изпрати писмо на Силвия Истърбрук и да я помоли да се срещнат тази нощ. Откакто се върна след спасяването на Ерик и другите, не мислеше почти за нищо друго. Сънуваше тялото й и тези образи го измъчваха, а споменът за меката й кожа му пречеше да мисли за по-важни неща. Единствената нощ, която прекара с нея след връщането си, само усили глада му да бъде с нея.

Стигна до къщата си и мина през портата покрай улисаните работници, бързащи да привършат подобренията, които беше възложил веднага след като се бе върнал от пътешествието. Над стария склад се вдигаше втори етаж, всъщност огромен кабинет откъдето можеше да ръководи сделките си, без да слиза долу, в кипящия от търговска дейност склад. Броят на служителите му нарастваше и му трябваше повече пространство. Вече бе направил предложение да закупи част от съседния имот отзад и щеше да му се наложи да разруши напълно старата жилищна сграда, наета за работниците и техните семейства, след което да им построи нови жилища. Знаеше, че му излиза много скъпо, но страшно му трябваше повече пространство.

Слезе и махна на един от работниците да прибере коня.

— Дай му сено, но без овес — нареди той и тръгна покрай разтоварваните и натоварвани фургони. — После оседлай друг кон и ми го дръж готов. — Работници поправяха счупени колелета, подковаваха останалите без подкови животни и си деряха гърлата, подвиквайки един на друг как се прави това и онова.

Цялата тази суматоха се надзираваше от двама мъже, Луис де Савона, приятел на Ру от ранните дни в „дружината на отчаяните“ на Калис, и Язон, бивш сервитьор в кафенето на Барет, който пръв се беше сприятелил с Ру и който беше гений в сметките.

— Къде е Дънкан? — попита Ру.

Луис сви рамене.

— Легнал е с някоя курва сигурно.

Беше пладне и Ру поклати глава. На братовчед му можеше да се разчита в някои отношения, но в други нямаше никакво чувство за дълг. Все пак на света имаше едва шепа мъже, на които Ру можеше да се довери, че ще пазят гърба му в бой с ножове, и Дънкан беше един от тях.

— Какви са новините?

Язон му подаде един дълъг свитък.

— Опитът ни да установим редовен търговски трафик с Велики Кеш „се обмисля“, според този доста многословен документ, който пристигна от търговския посланик на Кеш. Ние обаче сме добре дошли да участваме в търгове за особени поръчки, ако са интересни за нас.