Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Е, та? — строго и отчуждено попита Алевтина Фьодоровна.

— Нищо. Попитахте от какво съм угрижена и аз ви казах.

И се усмихна, сякаш извинявайки се за своята минутна слабост.

— Предвижда се съвещанието да се проведе в Ленинград, но може да стане и в Москва, в зданието на Института за Червена професура.

Нина си помисли: по-добре да е в Ленинград, да замине от Москва и два месеца да не вижда Варя, стана й тягостно да живее с нея.

Варя беше доволна, че се записа да следва вечерно. Сега никой не можеше да я завлече на никакви събрания, тя правеше изненадана физиономия: „Ами института?“ Освен това й се полагаха допълнителни свободни дни, например за подготовка за изпити, пък и във вечерното обучение нямаше почти никакви обществени дисциплини, разните там политикономии, а тя можеше и да избягва безинтересните лекции, като в тези случаи се оправдаваше с работата си. В работата обаче никога не хитруваше, не искаше да бъде в тежест на колектива си.

И най-важното — учеше с лекота. Прекрасно подготвена в училище, надарена по физика и математика, сред своите състуденти — обикновени строители-практици, технически ръководители, бригадири — тя беше първа, гордост на групата, макар че вкъщи изобщо не учеше, пък и за вкъщи им даваха малко задачи, почти нищо. Към девет вечерта беше свободна, успяваше да навести Софя Александровна или да гледа някой филм. На кино ходеше сама, без Зоя, избягваше я.

Веднъж Зоя дойде у тях чорлава, с подпухнали от плач очи — откраднали й комплекта пергели. Комплект „Рихтер“, с всичко необходимо за чертожници, съвсем нов.

— Ларка го е откраднала, сигурна съм — нареждаше Зоя, — дойде снощи, поиска чай, аз отидох до кухнята, през това време го е взела. Отначало нищо не забелязах, такава й е физиономията.

— Физиономията й е такава, че хора с такива физиономии не ги пускат в прилични къщи — каза Варя, — нали те предупреждавах.

— Да — с готовност се съгласи Зоя, — каза ми, ти имаш нюх.

— Моля, без четки.

— Израснахме в един блок, учихме в един клас, как да я изгоня?

— Да бе, разбира се. Как можем да си позволим такива грубости?

Зоя сбърчи лице, пак бе готова да се разплаче.

— Ако сега не й вземем комплекта, тя ще го даде на своя Витка и тогава край.

— Кои са тези „ние“? Аз нямам намерение да се намесвам в тази долна история.

— Варя, моля ти се, ела с мен. Ти нищо няма да говориш. Просто ще стоиш до мен и Лара ще се уплаши.

— Не — категорично заяви Варя, — трябва да ида в библиотеката, поставена ми е задача да подготвя един материал.

Излязоха.

— Всичко хубаво — каза Варя. — Желая ти успех.

Когато завиваше по „Плотников“, се извърна. Зоя стоеше пред входа, плачеше и бършеше сълзите си с шала.

Варя се върна.

— Хайде, но да е за последен път.

Държавната банка се помещаваше на долния етаж на големия блок на ъгъла на „Смоленская“ и „Плюшчиха“. В салона, изпълнен с маси за клиентите, беше многолюдно, тясно, шумно. Дълги опашки се редяха пред касите. На служителите от банката също им беше тясно зад гишетата.

Там, зад едно гише, ровеше в картотеката Лара. Тя веднага почувствува, че някой идва при нея, очакваше, че ще дойдат и затова се захвана с картотеката. Ровеше в продълговатото сандъче, разместваше някакви картончета и ги изучаваше с такова усърдие, че веднага стана ясно: няма да е лесно да я откъснат от тази работа.

— Извикай я — нареди Варя.

— Лара — подвикна Зоя.

Лара хвърли поглед към салона и се престори, че не чува. Взе едно картонче и го понесе към счетоводителката, дебелана с мъжки очила в рогови рамки и безброй панделчици на бюста. Беше типична счетоводителка, не като тънкокраката Лара.

— Страх я е да дойде — каза Зоя.

— Трябва да викнеш по-високо — посъветва я Варя.

— Лара! — Зоя огласи целия салон.

От опашките се заоглеждаха. Варя изгаряше от срам. Служителките зад гишетата вдигнаха глави. Счетоводителката с панделчиците каза басово:

— Ама че хора!

Лара се огледа, в очите й май се мярна стъписване, на Варя й се стори, че тя ей сега ще се скрие под някое бюро. На самата нея й се дощя да избяга. Но след малко Лара все пак излезе в салона.

Слабичка, с остро носле и ситно накъдрени коси, тя стоеше пред тях, мрачно и предизвикателно гледаше Зоя.

— Защо трябва да викаш толкова?! Не съм глуха! Какво искаш?

— Моля те, върни ми пергелите.

— Ха, какви пергели са те патили?! — възмути се Лара.

— Недей така, Лара — проточи с укор Зоя, все пак не се решаваше направо да обвини Лара в кражба.