Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Какво „недей“?! — Очите на Лара злобно блеснаха. — Не знам и не съм виждала никакви пергели.

— Трябват ми за работата — жално продума Зоя. — Ларочка, разбери. Може би просто си се пошегувала?

— Не ме будалкай, ако обичаш! — отговори Лара. — Такива не ми минават. Аз не съм крадла, по-честна съм от тебе.

— Какво да правя, просто не знам — жално продума Зоя.

Лара презрително сви рамене.

— И аз не знам какво да правиш. Потърси ги, кой знае къде си ги завряла! Или си купи нови. Край! Тръгвам! Нямам време!

Зоя слисано гледаше Варя, очите й пак се напълниха със сълзи.

— Чуй ме внимателно, Лара — тихо каза Варя, — сега ще идем при твоя директор — тя кимна към вратата на директорския кабинет — и ще му обясним защо сме дошли при тебе. После оттук ще идем в осмо отделение на милицията, ти го знаеш, на „Могилцевски“. Ако не го знаеш, твоят Витя ще ти обясни. От милицията ще дойдат да те обискират. Ако не намерят пергелите у тебе, ще направят обиск у Витенка. Ясно ли се изразих? Всичко ли разбра?

Лара постоя така, със сведени очи, после каза:

— Не знам нищо. Не съм взимала пергелите. Разбира се, не искам скандали в службата си… Сега ще се опитам да намеря пари. Ще взема назаем от някой колега.

— Престани! — отвърна Варя. — Кой ще ти даде?

Лара мълчеше.

— Решавай бързо — каза Варя, — и аз нямам време.

— Добре — Лара най-сетне вдигна очи, — ще отида до вкъщи и ще взема от мама.

— Да тръгваме!

— Мога чак в обедната почивка.

— Кога започва?

— В един часа.

Кръглият часовник на стената показваше дванайсет и половина. Още половин час трябва да киснат тук.

— Ще те почакаме — каза Варя.

Комична гледка беше: слабичката Лара по средата, от двете й страни, като милиционери — едрите Варя и Зоя.

Лара се оглеждаше — страхуваше се или пък се надяваше да срещнат Витка.

Пред входа каза:

— Почакайте ме, сега се връщам.

Варя иронично се засмя.

— Не се прави на смахната! Майка ти няма да е вкъщи или няма да й се намерят пари. А ти през това време ще скриеш пергелите. С теб ще дойде Зоя. Тръгвай, Зоя!

Лара я погледна уплашено и двете със Зоя влязоха. Варя остана да чака навън.

Родителите на Лара бяха от някогашен богат дворянски род, дворянско семейство. Сега майката на Лара бродираше, а Лара се бе свързала с крадеца Витка Ломашев, и тя бе станала крадла.

Докато се разхождаше пред входа, Варя мислеше за Зоя. Тя я дразни с глупостта си, със своята възторженост и с нелепите истории, в които се забърква. А днешната история е направо отвратителна. Но каквото и да си говорим, Зойка й е предана. Кой друг й е предан? Никой друг.

От входа изтича Зоя, тържествуващо размаха кутията с пергелите.

— А погледна ли вътре? — попита я Варя.

По лицето на Зоя веднага се изписа уплаха.

— Аз толкова се зарадвах, толкова бързах.

Внимателно отвори кутията. Всичко си беше на място. Зоя я затвори, прибра я в чантичката си.

— Е, това е, ще тичам на работа. Благодаря ти.

И целуна Варя по бузата.

На връщане от библиотеката Варя срещна Вика.

Вика спря, усмихната до уши, прегърна Варя, целуна я. И веднага извади от чантичката си носна кърпичка, дъхаща на парфюм „Коти“, избърса следата от червило на Варината буза. Както и преди красива, наконтена, с леко бежово манто и баретка в същия цвят, оживена, тя привличаше вниманието, минувачите се обръщаха да я гледат.

— Варя, мила, толкова се радвам, че те виждам.

Радваше ли се на тази среща Варя? Трудно е да се каже. Вика всъщност й бе чужда. Но тя си спомни посрещането на Нова година, където беше Саша, спомни си ресторанта, в който тогава влезе за пръв път и се запозна с компанията на Льовочка. И отвърна на усмивката на Вика.

— Къде отиваш? — попита Вика.

— Прибирам се.

— Защо не се отбием у нас? — предложи Вика.

— Не, вкъщи ме чакат.

— Добре, тогава ще те изпратя…

Вика крачеше до Варя, поглеждаше я, весело се усмихваше и изглеждаше, сякаш наистина се радва на срещата им. И отново, както тогава, по време на старото им познанство, от думите на Вика й лъхна на друг живот — безгрижен, протичащ по свои независими закони, живот на късметлии, щастливци, на които всичко е позволено и които всичко могат. Варя знаеше, че това не е така, че не съществуват хора, които могат всичко и на които всичко е позволено. Но имаше дъх, имаше илюзия… Подобен живот не я привличаше както по-рано, но й напомняше, че я бе привличал и увличал някога.

— Вярно ли, че си напуснала Костя? — попита Вика.