Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Да — неохотно отговори Варя, не искаше да разговаря на тази тема.

— Извинявай, че се намесвам, Варя, но аз от самото начало не разбирах и не одобрявах твоя брак, знаех как ще свърши всичко това… Жалко, че не ме попита за него, не се посъветва. Та аз, Варенка, винаги съм ти желала само доброто, и сега ти го желая, винаги съм имала хубави чувства към теб. Но ти някак изведнъж, без никакви причини прекъсна нашата дружба. Обидих ли те с нещо?

— Така се случи — сдържано отговори Варя.

— Разбирам — Вика съчувствено кимна, — всички сме роби на увлеченията си. Сигурно си чула за кого съм омъжена?

— Чух.

— Той е прекрасен човек, рядко почтен, за останалото да не говоря — талант. Обича ме. Но разбираш ли, почти не го виждам, той излиза рано сутрин и се връща късно вечер, понякога нощува в ателието. Е, какво да се прави? Той е фанатик в работата си, като всеки гений… Трябва да търпя, трябва да нося бремето си… Само ми е малко скучно.

— Защо не започнеш работа? — каза Варя.

— Да ставам в шест сутринта?… Да се лашкам в трамвая през целия град… Нали върху мен лежи домът, домакинството, грижата за мъжа ми, за баща ми, за Вадим — всичко това чака мен… Казах ти как работи мъжът ми. Татко и той: и в клиниката, и в института, и в кремълската болница, търсят го нощем, трябва да го изпратя, да му сложа да яде. Всъщност аз съм домакиня. Вадим стана известен критик, виден журналист. А в журналистиката животът е бесен, задържат ги в редакцията до сутринта. Три такива личности се нуждаят от грижи, аз съм за това — да ги обслужвам.

Попогледна Варя и добави:

— Моите мъже не искат и да чуят да започвам работа.

Варя вътрешно се позасмя: всичко каза, забрави да спомене само за Феня, домашната помощничка, за Феня, която поднася на Вика кафето в леглото.

— Да не би Феня да ви напусна? — попита с наивна физиономия.

— При нас е. Но Феня си е Феня. А вкъщи идват хора, и то, нали разбираш, не какви да е хора. Трябва някой да ги приема и това мога да правя само аз. Изобщо какво да говорим. Та аз не ти се оплаквам, просто ти обяснявам как живея. Никъде не ходя, никакви развлечения. И при мен никой не идва. Варя, поне ти се отбий някой път.

— Кога? Денем работя, вечер съм в института.

— Така ли? Браво! В кой институт?

— В строителния.

— Чудесно! Аз имам сума познати по тази линия, архитекти, строителни инженери, може би ще ти е нужна тяхната помощ?

— Не — каза Варя, — никаква помощ не ми е нужна.

— Е, твоя си работа, но ако има нещо, аз съм насреща. Имам предвид не само мъжа си, а и моите познати… Прославени хора. Една тяхна дума — и всичко ще бъде направено за теб.

— Нищо не ми трябва — намръщи се Варя.

— Е, както искаш.

Вика спря.

— Пазиш ли телефона ми?

— Да, имам го.

— Това е чудесно. Обаждай се, идвай, ще поседим, ще си побъбрим…

От средата на февруари пощата започна да идва редовно. Вестниците от декември, януари, през март — февруарските.

След убийството на Киров, извършено от Николаев, във вестниците почти всеки ден се публикуваха дълги списъци на терористи, прехвърлени от чужбина и разстреляни в Москва, Ленинград, Киев, Минск.

Създаде се впечатление, че именно те са убили Киров.

Ала в края на декември 1934 година вестниците съобщаваха, че убийството на Киров като отмъщение е било организирано от зиновиевците, бившите ръководители на ленинградския комсомол, те искали да убият и Сталин, и други ръководители на партията и правителството.

Всички обвиняеми, включително и двамата бивши членове на ЦК на ВЛКСМ Котолинов и Румянцев, бяха разстреляни още тогава.

А през януари 1935 година на подсъдимата скамейка се озоваха и Зиновиев, Каменев, Евдокимов, Бакаев и други видни в миналото партийни дейци, всичко 19 души. Тяхното участие в убийството на Киров не бе доказано на съда и въпреки това Зиновиев бе осъден на десет години, а останалите по на осем, шест и пет.

Процесът премина мълниеносно, без защитници, но версията за съучастничеството на зиновиевци в убийството изглеждаше убедителна. Кой друг може да го е направил? Нали и Николаев, както съобщаваха вестниците, е бил в миналото зиновиевец, и всичките му приятели са зиновиевци, тъй че морална отговорност за тях носят Зиновиев и Каменев, никой друг. Съмнително е дали заслужават такова сурово наказание, но все пак, каквото и да си говорим, убит е Киров! Убит! Не Зиновиев и Каменев го убиха, а техните съмишленици… Убит е!

Зиновиев и Каменев още през седемнайсета година издадоха на Временното правителство решението за въстание. През двайсет и шеста се съюзиха с Троцки, когото година преди това обявяваха за най-зъл враг на партията. Допустимо ли е да бъдем мекушави сега, пред лицето на фашистката заплаха, когато Хитлер е създал половинмилионна сухопътна армия, мощна военна авиация, открито ни заплашва с война. Партията отговаря на удара с удар, макар че за съжаление това е съпроводено с грешки и гибел на невинни хора.