Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Бъбренето на Алфьоров досаждаше на Саша, намерил време — сега, когато се решава неговата съдба, съдбата на Саша. Алфьоров, разбира се, не бъбри току-така, нещо се крие зад дрънканиците му. Не току-така заговори и за новата учителка. Значи вече знае, че са му притурили нова присъда, но не иска да му го каже направо, иска да се позабавлява, да му походи по нервите.

Саша наведе глава.

Лошо, лошо. Не, той няма да издържи повече в Мозгова, в тази ужасна самота. Пък и по дяволите такъв живот! Майка му? Е, какво майка му? Ще се примири в края на краищата, случва се и малки деца да умират.

— И какво да прави човек при такъв волен живот — продължи междувременно Алфьоров, — още повече човек с наклонности към историческата наука? А? Още повече че няма нищо за четене…

И без да дочака отговора на Саша, заключи:

— Трябва да пише. А? Така ли е?

Ясно. Прочел е разказите, изпратени до майка му. Какво говедо, поне можеше да си премълчи.

— Та нали и аз пиша продължи Алфьоров, вярно, не по исторически, а по философски въпроси. Мога да се похваля — той отиде до кабинета си и се върна с купчинка печатарски коли. — Виждате ли, това са коректурите на новата ми книга, тук я написах, в Кежма: „Основи на Декартовата философия“. Чели ли сте Декарт? Не сте? Интересен философ, опитва се да съчетае бог с реалното съществуване на света. Не се ли интересувате от философия? А трябва. Историкът трябва да бъде философ и обратно.

Помълча, помисли, позасмя се.

— Чета мислите ви: тоя кучи син Алфьоров е чел работите ми. Бръкнал е с мръсните си лапи в моята творческа душа. Признавам: да, четох ги, да, бръкнах. Такава ми е работата. И не се тревожете: творенията ви заминаха там, където сте ги изпратили. Но аз съм вашият пръв читател, първият ви критик. Искате ли да чуете моето мнение?

Инквизиция! Философствува, вместо да му каже каква е съдбата му. Но трябва да се овладее! Тепърва ще се побори за себе си! Ако вземе сега да нервничи, ще издаде пред Алфьоров своята неувереност в освобождаването си, а не бива да се издава: от днешна дата той е свободен и толкоз! И всички да вървят на майната си!

Отговори доста неохотно:

— Интересно ще е да чуя.

— От гледна точка на формата вашите творения са безпомощни, наивни, дори примитивни. Тези ваши напомпани фрази, изобилието на епитети, това украшателство…

Алфьоров си наля чай. Предложи на Саша, но той отказа.

— И тъй, продължавам. Великата френска революция е един от най-драматичните и поучителни, подчертавам тази дума, поучителни моменти в човешката история. А вие пишете за отделни лица, за отделни епизоди. За да ги чете кой? Децата, юношите или възрастният читател? Не се разбира. Какъв извод трябва да си направят те от прочетеното? И после — той втренчено погледна Саша — не се ли страхувате, че редакторът ще търси паралели?

— Какви паралели? — не разбра Саша.

— Е, как какви? Те са правили революция, и ние направихме революция. Как свърши тяхната революция? С термидор, с единоличната власт на Наполеон, с империя…

— Но моля ви, онази революция е била буржоазна, а нашата — пролетарска.

— Да, да, естествено — прекъсна разговора Алфьоров, — какво пък, може и да ви ги напечатат, разбира се, ако с вас самия всичко е наред, както разбирате, произведения на затворници у нас не се издават. Така че ви желая успех, макар да се съмнявам.

Замълча, избърса си устните с пешкира, запали цигара, подаде кутията и на Саша.

— Свикнал съм с моите.

— Пушете от своите, при мене тука пушат и долнокачествен тютюн.

Алфьоров се загледа примижал как Саша извади цигара, драсна клечка, припали, угаси клечката в пепелника, който му подмести Алфьоров — дали не се страхуваше, че Саша ще хвърли клечката на пода?

— Другарю Алфьоров — каза Саша, — вчера изтече срокът на моето заточение.

— Така ли? — Алфьоров направи учудена физиономия. — Нима?

— Така — повтори Саша, — и вече ви го казах. Осъден съм на три години с приспадане времето на предварителния арест, бях арестуван на 19 януари 1934 година, днес е 19 януари 1937 година. Следователно от днес съм свободен. Моля да ми дадете документите.

— Какви документи имате предвид?

— Каквито е редно да се дават в подобни случаи. Вие сигурно ги знаете.

— Добре, ще ви ги дам, и какво ще правите с тях?

— Ще замина.

— Къде?

— Вкъщи.

— В Москва ли?

— В Москва.

— В Москва не ви е разрешено.

— Защо?

— За вас важи постановлението на Съвета на народните комисари за паспортната система. Има градове, в които нямате право да живеете. Между тях е и Москва.