Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Всичко това означава обрат към свобода, демокрация и законност. Вярно, не е много подходящо определението „Сталиниска конституция“. Но не това е важното! Всички ще могат свободно да изразяват мислите си, дори да ги печатат, свободно да се събират на митинги, да организират демонстрации. Процеси като августовския вече са невъзможни и никога няма да се повторят. Край на беззаконието! Дори Сталин е казал: „Стабилността на законите ни е нужна сега повече от всякога…“

Да, могъщ е станал Съветският съюз, щом е могъл да приеме такава конституция! Съветското правителство е заявило, че не се смята обвързано от съглашението за ненамеса в испанските работи, това означаваше, че ще помагаме на републиканска Испания, ще изпълним интернационалния си дълг, ще дадем отпор на фашизма. Мярна се информация за доброволците, заминаващи за Испания за защита на републиката. Ако освободят Саша, а сега не може да не го освободят, той веднага ще се запише доброволец, нека го пратят в Испания, където комунистите се сражават с фашистите, където комунистическият Пети полк е защитил Мадрид.

Отново се замержеля надеждата за свобода. Сега Саша е под охрана на закона, на Конституцията, на новия революционен подем. Никой не ще посмее да му удължи присъдата, длъжни са да го освободят. На деветнайсети януари той ще се яви при Алфьоров и ще поиска да го освободят. Забавянето, макар и с един ден е грубо нарушение на закона, той ще прати телеграма на Калинин, виновните ще бъдат строго наказани. Законът си е закон, той е задължителен за всички и никой няма право да държи един човек в заточение макар и един ден в повече.

И предчувствувайки този ден, Саша взе да се безпокои, дори се засуети. Ако го пуснат, а не може да не го пуснат, ще му стигнат ли парите за път? До Тайшет трябва да му дадат пътни, а после? Билетът до Москва струва най-малко 50 рубли, а трябва и да яде нещо по пътя. Трябва да му стигнат. Макар че бе забранил, майка му му пращаше всеки месец по 20 рубли. А той живееше и се хранеше при хазяина си за сметка на своите трудодни, и на риба ходеше, и на сенокос. Харчеше пари само за цигари и за газ. Сега ще живее по-икономично.

Той все така много работеше, беше написал още четири разказа. Както и миналия път, преписа разказите и ги прати на майка си. За всеки случай всичко трябва да се пази у майка му.

Най-сетне дойде 19 януари 1937 година.

Саша събра багажа си от вечерта — всичко се случва: може веднага да го арестуват, да му заповядат незабавно да замине за Красноярск. Конституцията си е конституция, законът си е закон, но НКВД си има свои закони.

Тази нощ Саша дълго не можа да заспи, обмисляше разговора си с Алфьоров, макар че този разговор му беше ясен. И въпреки това Саша за кой ли път го преповтаряше, представяше си възможните усложнения, предчувствуваше изненади.

Три години бе очаквал часа на своята свобода — ще я получи ли? Ами ако Алфьоров го няма в Кежма, ако е заминал за Красноярск, а той стои там по няколко седмици, и из района обикаля около месец, районът е огромен, а транспортът е шейна през зимата, лодка — през лятото. Ако Алфьоров го няма, няма с кого да говори, ще трябва да чака завръщането му, пак да страда и да се тормози. Тъжни мисли.

Саша излезе от къщи по светло — в седем сутринта.

Дванайсет километра са три часа пеша, в десет ще бъде при Алфьоров.

Няколко дена не бе валял сняг, пътят на шейните беше доста корав и утъпкан. Само по кичестите клони на смърчовете снегът висеше на пухкави възглавници — тук им казваха кухта. Дори и въздухът сякаш беше замръзнал. Ала от дърво на дърво прелитаха синигерчета, някъде, изглежда далече, чукаше по стъбло кълвач, червеногръди синигери се кипреха по върховете на дърветата, из клоните шетаха дългоклюнести орехчета. Тези редки звуци на гората само подчертаваха тишината й.

Понякога през редките дървета отляво се провиждаше бялата равна повърхност на Ангара, после изчезваше. Беше около трийсет под нулата. Саша беше облечен с дебело бельо, пуловер, с валенки, балтон и шапка със спуснати уши и накухтарник — парче плат, което се зашиваше отзад на шапката, за да не влиза снегът в яката, Саша нямаше качулка, в ръка носеше дебела тояга, с тояга се ходи по-лесно, пък и може да потрябва — да прогониш вълк например.

Както бе пресметнал, в десет часа стигна в Кежма, приближи до къщата на Алфьоров. Зад заскреженото прозорче на кухнята мигаше пламъче — от лампата ли, от печката ли… Пред къщата се виждаха следи от стъпки от предния ден, значи има хора. Саша потропа на портичката с металната халка, нито звук в отговор, дори кучето не залая. Алфьоров сигурно спи. А не можеше да чака, студът се намъкваше под палтото, във валенките пръстите на краката замръзваха, ако стои, ще се вкочани. Саша потропа на прозореца, където блещукаше светлинката. Отново потропа. Стори му се, че през кухнята проплува нечия сянка, проплува и се спря пред прозореца, явно човекът искаше да види кой тропа. Сянката се отдалечи, мина известно време, хазяйката сигурно обличаше нещо топло. Заскърца вратата, чуха се стъпки, по снега, мандалото загръмоля, портичката се отвори. Пред Саша с валенки, кожух и шал застана хазяйката.