Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

— Кого търсите?

— Другаря Алфьоров.

— Раничко сте дошли, той спи.

— От Мозгова ида.

— Влезте тогава, почакайте.

Саша последва хазяйката в пруста. Тя си събу валенките, събу се и той, остана по чорапи, хазяйката му посочи едни пантофи в ъгъла, той ги обу и влезе в кухнята.

— Събличайте се, сядайте. Тук е топло — каза хазяйката.

Саша си съблече палтото, окачи го на закачалката, огледа се.

И у своята хазяйка той обичаше да поседи сутрин в кухнята, когато печката още не е изстинала от вечерта, а на плочата под саджака вече се разгаря огънче, топли се закуската и наблизо приятно мирише на хлад и брезова кора донесеният от бараката наръч дърва.

Хазяйката сложи на масата наложени горски плодове, млин с риба, наля чай в чаша.

— Хапнете, пийнете си чаец, ще се стоплите.

— Благодаря.

Саша хвана с две ръце чашата, стопли премръзналите си пръсти.

— Отдалече сте дошли, не е ли засипан пътят?

— Хубав е пътят.

Саша сръбна от чая.

Някъде се тропна врата, чу се кашлица на мъж пушач.

— Стана Виктор Герасимович, има си своя мивка, там се мие, там се бръсне — каза хазяйката, сякаш да успокои Саша, че Алфьоров няма да дойде в кухнята, — има си отделен вход.

Отново се тропна врата — Алфьоров беше се прибрал от двора, поотупа си валенките от снега. После дрънна кранчето на умивалника, чу се плисък на вода, изливана в легена.

Това прозвуча като сигнал за хазяйката, тя занесе в собата самовара, чиниите с плодове, млина, с който бе гостила Саша, върна се, сложи на саджака тиганче, разби яйца, взе да ги пържи.

Чу се как Алфьоров влезе в собата, отмести стол, явно седна и си наля чай. Хазяйката свали тиганчето с пържените яйца, понесе го към собата.

— Добро ви утро, Виктор Герасимович, как спахте, нещо не ви ли безпокоеше?

— Благодаря, добре спах — отговори Алфьоров.

— Туканка ви чакат, Виктор Герасимович.

— Кой ме чака?

— Един мъж ви чака. Виктор Герасимович.

— Къде е?

— Седи в кухнята, вънка е лют студ, пуснах го да се постопли, от Мозгова е дошъл.

Столът се отмести. На вратата се показа Алфьоров, погледна Саша.

— Вие? Защо сте дошли?

Саша стана.

— Вчера ми изтече присъдата.

— А, така ли — не го остави да довърши Алфьоров, — елате при мене.

Саша последва Алфьоров в собата, седна на посоченото му място до масата, срещу Алфьоров.

— Ще пиете ли чай? — попита Алфьоров.

Лицето му беше леко подпухнало — от съня или може би от изпитите снощи чашки. Откак Саша го бе видял за последен път, той бе загрубял, бе помрачнял. Носеше панталон, напъхан във валенки, и елек от овча кожа върху рубашката.

— Благодаря, хазяйката ви ме напои и нахрани.

— Тя ми е гостоприемна. Ако дойде някой да ме убива, тя първо ще го нахрани и напои. „С ласка подслони, нахрани, стопли бедния сирак“ — спомняте ли си тази коледна приказка?

— Спомням си я.

— Да. Как беше? „Беше нощ, звезди блестяха, двора бе студът сковал. В път сирак един вървеше, посинял и в треска цял. Боже, казваше момчето, мъчи ме и студ, и глад, кой ли, кой ли ще пожали мен, сирака, в този свят?!“ Та ето и вас добрата старица ви пожали, стопли, инак щяхте да замръзнете навън. Пеша ли дойдохте?

— Пеша.

— Да — вече похапвайки от яйцата, продължи Алфьоров, — „С ласка подслони, нахрани, стопли бедния сирак“. Спомням си, като малък бавачката ми четеше това, тогава плачех от жал към сирачето. А после го забравих. И оттогава нито веднъж не бях си го спомнял. Сега си го спомних.

— Като видяхте мен ли?

— Може би.

— Съжалихте ме значи — позасмя се Саша.

— Сигурно. Аз сега, ще прощавате, изскочих повънка и замалко да ми измръзне задникът, макар че нужникът ни е хубав, в бараката е, не духа, а вие сте били дванайсет версти път. Та затова ви изказах съчувствието си в стихотворна форма. Вие май имате нещо общо с литературата, нали?

— Да, обичам да чета. Разбира се, когато има какво.

— С книгите тук е сложничко — съгласи се Алфьоров, — по-рано учителката ви снабдяваше с книги, а сега я няма. Защо не се запознаете с новата? И тя е млада, лови око.

В отговор Саша навъсено премълча — въпросът беше нетактичен.

— Не ви харесва, значи — засмя се Алфьоров, — виждате ли как волно си живеете, Панкратов. За затворника, за хиляди затворници, за стотици хиляди затворници — той многозначително погледна Саша, давайки му възможност да оцени огромността на цифрата — та, значи, за затворниците жените са изобщо недостъпни. И падне ли на някого такъв късмет, той изобщо няма да придиря. Жена да е. А вие се глезите, на вас ви дай жена не само с висше образование, ами и по всички линии на най-високо ниво. Ей такъв е вашият волен живот.