Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Облегна се назад, примижа, на устните му се изписа гнуслива усмивка.

— Решавайте, решавайте.

Вадим топна писалката в мастилницата.

— Какво трябва да напиша?

Зададе този въпрос спокойно, дори с достойнство — сега те са заинтересовани от поведението му.

Бавно, с паузи, неприпряно, но уверено и твърдо Алтман продиктува:

— „Аз, долуподписаният гражданин Вадим Андреевич Марасевич, се задължавам да съобщавам на органите на НКВД за всички действия и разговори, както устни, така и напечатани, които нанасят вреда на съветската власт. Също така по указание на органите на НКВД се задължавам да рецензирам за тях произведения на литературата и изкуството.“ Написахте ли? Е, това е. Не ви задължаваме да ни давате тези сведения с ваш подпис. Всичко се случва: може да се загубят, да ги забравите някъде, а някой да ги намери, не искаме да ви усложняваме живота. Затова е най-добре да подписвате тези съобщения с псевдоним. Може мъжко име, може женско. Ще ви обиди ли женски псевдоним?

Черен хумор, по дяволите, на всичко отгоре се подиграва.

— По-добре мъжко — отговори Вадим.

— Добре… Казвате се Вадим… Искате ли Вацлав? Харесва ли ви — Вацлав?

— Да.

— Добавете тогава: „Ще предавам сведенията си с подпис Вацлав.“ Написахте ли? Сега подпишете… Така. Сложете и датата. Коя дата сме днес?

Преди закуска Сталин излезе в градината, разходи се по алеите.

Цъфтяха макове, и шибоите изпъкваха добре на фона на тревата: бели, небесносини, тъмновиолетови. Но малко по-нататък имаше неизвестни за него цветя с дълги стъбла, виждаха се от верандата, по средата бяха увити като с бинт с черна хартия. Защо на цветята има хартия? Защо е черна? Неприятно е за гледане.

Валя, сервитьорката, донесе закуската.

ТОЙ я привика с пръст, изведе я на терасата, посочи й цветята.

— Какво е това?

Валя се разсмя.

— Това са гладиоли, Йосиф Висарионович. Долните им пъпки разцъфват по-рано от горните. А е по-красиво, когато цъфтят едновременно. Затова долните пъпки се увиват с черна хартия, за да не разцъфнат преди горните. И в Зубалово правехме така…

Тя уплашено млъкна, спомни си, че Власик й бе забранил да споменава Зубалово.

Сталин нищо не отговори, сърдито изгледа Валя, върна се в стаята и без да докосне закуската, си наметна шинела и тръгна към портичката.

Валя объркано се загледа подире му, в очите й бликнаха сълзи — дожаля й за Йосиф Висарионович, тя го обиди, не искаше, но го обиди, какъв грях, замина, без да закуси, колко лошо се получи… Кой дявол я накара да спомене Зубалово?

Колата се движеше по тесния път, извеждащ на Можайското шосе. Сталин не обръщаше внимание на седналия до шофьора половник, не забелязваше появилите се по пътя отпред и отзад коли на охраната. Той поглеждаше смърчовете отдясно, брезите и трепетликите отляво — цялата гора е претърсена, проверена, невидимо се охранява, но той може да получи куршум в тила или в челото именно от охраната. Паукер го уверява, че всеки охранник следи не само пътя, но и съседа си охранник и затова са изключени всякакви „случайности“, така се изрази този мошеник Паукер. И въпреки това тези мрачни смърчове, тези есенно окапващи брези и трепетлики, плътно оградили пътя, бяха неприятни, внушаваха му тревога.

Сталин се почувствува по-спокоен, когато колата излезе на Можайското шосе и полетя по него, после по улица „Дорогомиловская“ — тук ги няма онези смърчове, онези брези и трепетлики, зад всяка от които се крие невидим стрелец — знаеш ли го по кого ще стреля. Тук е улица, охраната е добре организирана, движението е спряно, тук действува страхът…

В древни времена, когато по улиците е минавал властелин, поданиците му са били длъжни да падат по очи и да лежат, без да вдигат глави, изразявайки уж робското си покорство и смирение. Не, друга е била причината: хората е трябвало да лежат, без да повдигат глави, за да се изключи всяка възможност за покушение; сабята на охранника незабавно е отсичала всяка повдигната глава. Не са били лоши тези порядки. Знаели са древните как да се пазят от тълпата. Но виж, не всички са знаели как да се пазят от дворцови преврати…

Правилно ли постъпи ТОЙ, като наруши обещанието си да запази живота на Зиновиев и Каменев?

Правилно постъпи.

Защо беше правилно?

Защото процесът отговаряше на интересите на партията и държавата, признанията на подсъдимите отговаряха на интересите на партията и държавата.

Да пощади подсъдимите за престъпленията, които си признаха, би означавало да постави под съмнение достоверността на признанията им, достоверността на техните чудовищни престъпления.