Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Алтман взе листовете, сложи ги при протокола, подписан миналия път, затвори папката, прибра я в чекмеджето, облегна се назад, погледна Вадим съвсем другояче, погледна го дружелюбно.

— Вадим Андреевнч, разбирате ли какво подписахте сега?

— Подписах го честно.

— Да, честно, и аз ценя това.

Изчезна палаческото му примижаване, изчезна истеричността, с Вадим разговаряше спокоен, интелигентен, благоразположен човек.

— Повтарям, аз ценя това, ценя го високо, както ценя вашата литературна работа. Оцених високо последната ви статия за Камерния театър. Дори се учудих как сте могли да я напишете така разстроен, а не може да не сте били разстроен след нашето запознанство. Кой знае защо, хората смятат, че е опасно да се запознават с нас, а това не е вярно, полезно е човек да се запознае с нас. Та така статията е хубава, макар че отделни моменти будят не възражения, ами… как да се изразя?… Дребни забележки. Дори не по същество, а по форма. Но не това е най-важното. Най-важното е друго: на ваше място някак бих дезавуирал интервюто с Коонен.

И погледна Вадим.

Вадим беше смаян, не бе предполагал, че Алтман така добре е осведомен за него.

Доволен от впечатлението, което му направи. Алтман продължи:

— Защо мисля така ли? У нас има още много гадове, имате много завистници, именно те ще се заядат: сега другарят Марасевич пише едно, а преди година и половина пишеше друго. Такова нападение трябва да се предвари. Вие сам трябваше да си спомните за интервюто и да покажете, че пороците, в които сега уличават театъра, са му били присъщи още тогава, преди година и половина. Но не сте го направили.

И отново, но този път някак странно погледна Вадим.

— А трябваше. Защото по времето, когато сте хвалили този театър, негов директор е бил закоравелият шпионин и терорист Пикел. Вие четете вестници, нали знаете за какво бе разстрелян Пикел?

— Но аз дори не се познавах с него — смотолеви Вадим.

— Това трябва да се докаже, Вадим Андреевич, а е трудно да се докаже. Вие сте редовен посетител в Камерния театър, може да се каже — негов щатен рецензент, дори ви е запазено специално място на петия ред. И да не сте се познавали с директора на театъра?

— Но аз наистина…

— Добре де — прекъсна го Алтман, — няма да говорим за Пикел, и за театъра няма да говорим, и за изкуството, че инак — той се засмя, и то много симпатично се засмя — този спор ще ни отведе кой знае къде встрани. Искам само добре да проумеете какво си признахте сега. Първо — пред вас са разказали антисъветски виц. Как сте реагирали на това? Дошли сте при нас, в краен случай в партийния комитет, съобщили сте за случката, разобличили сте антисъветчика? Не, обратното. Вие самият сте започнали да разказвате този виц. На кого? На своя бръснар. Само на него ли? Вие твърдите, че само на него. Ние нямаме основания да ви вярваме. Щом сте го разказали на един, може да сте го разказали и на друг. Но във всеки случай вие сте чули вица и ние знаем от кого, знаем и на кого сте го разказали. Случайно ли е това? Понякога такива неща стават случайно, някой случайно чул нещо, случайно го разказал, случва се, макар че ние и това не прощаваме — човек трябва да знае какво разказва. Но това вашето, Вадим Андреевич, не е случайно, далеч не е случайно.

Алтман отново леко примижа, загледан във Вадим, и сърцето на Вадим отново се сви от страх. После погледът му стана нормален и той продължи:

— Защо не е случайно ли? Защото, Вадим Андреевич, вие сте прикрит троцкист.

В отговор на негодуващия жест на Вадим той вдигна ръка:

— Спокойно, спокойно! Събирали сте се цяла група и сте обсъждали писмо в защита на арестуван контрареволюционер. Твърдите, че вие сте били против това писмо. Ще ви повярваме, че сте били против. Но защо сте били против? Защото не бива да се защитава контрареволюционер ли? Не, защото, видите ли, било минало много време от училищните години. Съветски подход ли е това? Не, съветският подход диктува съвсем друга позиция: не искам и няма да защитавам арестуван контрареволюционер, не желая дори да обсъждам този въпрос. Ето това е съветски подход. Вие не сте го проявили. Напротив, участвували сте в обсъждането на този въпрос и сигурно щяхте да подпишете писмото, но Будягин е забранил, а защо е забранил — вие пак не знаете. Не сте се ръководили от гражданската си позиция, а от нечия забрана. А върху каква почва се е формирала вашата позиция? Тя се корени в обстановката, в която сте расли. Вие сте расли в дом, където чужденците са свои хора. Професор Крамер, Росолини — в гласа му личеше погнуса, — ах, ах… А вие сигурен ли сте в лоялността на тези чужденци към нас, можете ли да гарантирате, че те идват у нас само с научни цели? Можете ли?