Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

„Гениални артисти!“, „Светлината приижда към европейската сцена от Изток“… Западната преса не случайно ги хвали толкова… Изкуството им явно е удобно на буржоазията.

С неприязън си спомни за Коонен. „Момиче“… Нарича трийсетгодишна жена „момиче“, ама че господарка се намерила, „момиче“ й слугува. И не от щедрост на таланта е простодушна и демократична със събеседника си, а от равнодушие. Все й е едно с кого разговаря, за нея е важен поводът да разкаже за себе си, за своите успехи… Стефан Цвайг, О’Нийл, Жан Кокто…

Прав е в статията си Зрителят: на Камерния театър му липсва скромност. Наистина това тяхното е безочлива самореклама! „Победихме Малий театър в съревнованието…“ Малий театър е жив и ще живее, ама още не се знае дали вие ще оживеете… Малий театър е нужен на народа, нужен е на страната, драга мадам Коонен, обаче още не е ясно дали вие сте нужна на страната. На Запада сте нужна вие, да. Западът ви аплодира… Но от нашия, от съветския зрител вие няма да получите аплодисменти.

Някой в болницата показа на Андрей Андреевич Вадимовата статия, похвалиха ли го, подиграха ли се: „Яко перо има синът ви.“

Вечерта Андрей Андреевич, както винаги, влезе в стаята на Вадим, придърпа стола до леглото му.

— Прочетох репликата ти. Както разбираш, вече няма да ни приемат в този дом. И ме е страх, че не само в този.

Поседя мълчаливо, взрян в пода, после стана.

— Мери ли си температурата?

— Температурата ми е нормална — измуча Вадим. — Като не ни приемат в този дом, ще се намерят по-добри.

И потъна в хубавия, здрав сън на човек, изпълнил дълга си.

А на сутринта, както и миналия път, се разнесе телефонен звън. Още сънен. Вадим вдигна слушалката и чу познатия служебен, просташки глас:

— Гражданинът Марасевич? Днес в дванайсет часа трябва да дойдете в НКВД при другаря Алтман, ще получите пропуск в бюрото за пропуски на „Кузнецкий мост“ 24.

Същият кабинет, прозорците с решетки, същият Алтман с военната си униформа, която му виси като на закачалка, същите хлътнали бузи и печални очи.

Той порови в чекмеджето на бюрото си, намери някаква папка, извади протокола от предишния разпит. Препрочете го.

Вадим го следеше с неспокоен поглед, отново го бе завладял животинският страх, не знаеше какво ще му сервира Алтман този път.

След като дочете и последната страница, Алтман, без да поглежда Вадим, тихо и унило попита:

— Не се ли отказвате от показанията си?

— Разбира се, че не, нали съм ги подписал?

— Искате ли да добавите нещо?

Дава му се шанс. Трябва да го използува.

— Вижте сега — подзе Вадим, — миналия път ме питахте за антисъветски разговори. И днес повтарям: с никого не съм водил и не съм могъл да водя никакви контрареволюционни, антисъветски разговори. Но естествено вашият въпрос ме накара дълбоко да се замисля, разбирах, че не случайно сте задали този въпрос, че сте имали някакви основания да го зададете. И предположих, че за такова основание може да е послужил вицът, който разказах на един познат, случайно, но го разказах.

— Какъв виц? — Алтман се облегна назад, приготви се да слуша и за пръв път открито погледна Вадим.

Вадим разказа и самия виц, и от кого го е чул, и на кого го е преразказал. Допълни, че не е придавал значение на вица, разказали му го в присъствието на член на партиен комитет, който изобщо не реагирал на него, дори се засмял. И той, Вадим, го преразказал на своя бръснар, Сергей Алексесвич, когато човек седи на бръснарския стол, все нещо бъбри, още повече че той познава бръснаря от детинство — човекът няма нищо общо с политиката, цялото му отношение към нея се изразява с няколко шеговити думи: „И тук има пръст Лев Давидович.“

Точно тази версия избра Вадим тук, в кабинета, версия спокойна, сдържана и според него убедителна.

Известно време Алтман мълча. Най-зловещо сега беше именно мълчанието му — по този начин той показваше на Вадим своето недоверие, недоволството си. Правеше впечатление на бавномислещ човек.

После Алтман взе лист хартия и каза:

— Повторете: кой ви разказа вица?

Вадим повтори.

— Кога стана това?

Вадим каза месеца, датата не помнеше.

— На кого го разказахте?

И тогава се разбра, че Вадим не знае фамилното име на Сергей Алексеевич. Алтман си записа на листче собственото и бащиното му име и адреса на бръснарницата.

— Какви други вицове сте разказвали и на кого?

Вадим сви рамене.

— Аз? Вицове? На никого не съм разказвал.

— Искате да ме убедите, че никога през живота си не сте чували друг виц, освен този? В това ли искате да ме убедите?