Анатолий Рибаков - Трийсет и пета и други години

Вадим потиснато мълчеше.

— Не можете — отговори вместо него Алтман, — а сте седели на една маса с тях, пили сте, яли сте, слушали сте разговорите им и нито веднъж не сте дошли при нас да кажете: Вкъщи чужденците говорят нередни неща. И за един от тях, за един отявлен антисъветчик се е омъжила сестра ви. Мъжът й не само е антисъветчик, той е шпионин, заминал си е навреме, успял е да избяга, успял е да избегне правосъдието. И не е заминал сам, взел е и сестричката ви — и това сигурно не е случайно. Малко ли са в Париж хубавите девойки? Не са малко. Между другото той е имал за годеница момиче от много богато семейство, но го е пренебрегнал заради сестра ви. Ще ви кажа защо го е пренебрегнал: за да може да я изведе оттук. Да, да. И тя не е светица, както се казва, било му е заповядано да изведе и нея, да я спаси, та затова я взема и я спасява.

Той помълча, скръстил ръце на мършавия си корем, гледаше някъде покрай Вадим с печалните си очи.

— Ето какво кълбо се заплита, Вадим Андреевич, лошо кълбо, много неизгодно за вас. Та нали дори само заради вица за другаря Сталин отдавна трябваше да ви вкараме в затвора… А освен вица има и чужденци, и защита на арестувани контрареволюционери. А ние не ви вкарахме в затвора, Вадим Андреевич, ние ви пощадихме… Защо ли? Ще ви кажа направо: ние ви ценим. Ценим ни като критик — той се позасмя, — вярно, не сте Белински, не сте Чернишевски, но в статиите си стоите на правилни позиции. Но е въпрос дали сте искрен, или се преструвате. Според това досие — той кимна към чекмеджето, където бе прибрана папката с протоколите — можем да се съмняваме във вашата искреност, тук има достатъчно основания за такива съмнения. И — той прониза Вадим с продължителния си многозначителен поглед — тепърва ще трябва да доказвате своята искреност. Това е положението, Вадим Андреевич, вие как го преценявате?

Вадим сви рамене.

— Не знам… Всичко излезе толкова нелепо…

— Трябва много внимателно да обмислите поведението си, Вадим Андреевич.

— Разбира се, разбира се — замънка Вадим, — за в бъдеще ще бъда по-благоразумен.

— Какво пък, благоразумието е хубаво нещо — съгласи се Алтман, — но какво да правя с това? — той пак кимна към чекмеджето.

— Какво да докладвам на моето началство? Щом прочете това досие, началството ще попита: „В коя килия е този Марасевич?“ Какво ще отговоря аз? „Той обеща да бъде по-благоразумен“ — това ли да отговоря? Тогава в килията, в която би трябвало да сте вие, ще сложат мен. А аз не искам да ме тикнат в килия, Вадим Андреевич, не, не искам.

И отново млъкна.

Вадим не смееше да шавне. Мъчеха го киселини, трябваше да глътне сода, имаше у себе си, винаги си носеше сода, но не смееше да поиска вода.

— И тъй, Вадим Андреевич — неочаквано весело заяви Алтман, — трябва да приключваме това дело. Повтарям: трябва да докажете искреността си. И ако я докажете, всичко това — той почука по чекмеджето — ще изглежда наистина като нелепа случайност. Разбрахте ли ме, Вадим Андреевич?

— Да, да, разбира се.

Той разбираше, много добре разбираше какво искат от него. Разбираше и че ще се съгласи с искането им, но се страхуваше сам да произнесе тези думи.

— Какво „да“, какво „да“ — навъси се Алтман, — какво разбирате?

— Разбирам, че трябва да докажа искреността си.

— А как?

— Не знам… Готов съм. Но… Не знам.

— Какво пък, аз ще ви подскажа — твърдо произнесе Алтман, — вие трябва да ни помогнете в борбата срещу враговете на партията и държавата.

— Но моите статии, моите отзиви…

— Вашите статии и отзиви са ни известни, вече говорих по този въпрос. Но те са свързани с литературата и изкуството, а ние искаме да знаем едно-друго за хората, които се занимават с литература и изкуство, какво представляват те, какво мислят в действителност, какви са действителните им мисли, а не онези, които произнасят по събрания, искаме да знаем какво говорят те не на трибуната. Нужен ни е референт.

— Защо не…

Алтман извади от бюрото си лист хартия, подаде на Вадим писалка.

— Пишете!

— Какво?

— Че сте готов да ни помагате.

— Но аз ще ви помагам, защо трябва да пиша?

— А какво ще докладвам аз там? — Алтман вдигна пръст към тавана. — Че човекът е обещал на думи да помага?

Дръпна чекмеджето, извади папката с протоколите и раздразнено я хвърли на бюрото.

— Тук са вашите дела, гадните ви дела, те са записани, а вие не искате да запишете добрите си дела. На думи, видите ли, обещава да помага. — Той погледна часовника си. — С една дума решавайте, никой за нищо не ви принуждава. Вече два часа си чешем езиците с вас. Както разбирате, аз си имам и други грижи.