Роберт Хюлик: Поети и убийци

— О, не се безпокойте. За мен ще е удоволствие да ви услужа — съдията Ди поглади бакенбардите си и добави със сух тон: — Още повече че ще бъда с вас, Луо, и няма да можете да скриете нищо от мен, както стана неотдавна на Райския остров 1 1 Вж. „Червеният павилион“ — Б.авт. !

— Вие също не бяхте много разговорлив, старши братко! Говоря за миналата година, когато дойдохте да отмъкнете ония две очарователни девойчета.

Съдията Ди отвърна с вяла усмивка:

— Добре! Да приемем, че сме наравно… Надявам се, че сега става въпрос за обикновено рутинно убийство с цел грабеж. Да видим коя е била жертвата…

Луо побърза да тикне свитъка документи в ръцете на съдията Ди.

— Погледнете ги първо вие, старши братко! Аз ще затворя за малко очи, колкото да събера мислите си. Имаме време, докато стигнем до Източната врата.

Магистратът Луо нахлупи плътно шапката над веждите си, сгуши се удобно между възглавниците и въздъхна блажено. Съдията Ди издърпа пердето на прозорчето откъм своята страна, за да му е по-светло. Преди да прелисти документите, замислено се взря в лицето на своя колега. Щеше да бъде интересно да наблюдава как Луо води разследването. Магистратът по принцип нямаше право да напуска своя окръг без специална заповед на префекта, така че рядка бе възможността да се наблюдава работата на някой колега. А и Луо беше необикновена личност. Притежаваше значително състояние и както се говореше, бе приел поста в Цинхуа само заради общественото положение и възможността да се отдава на любимите си занимания: виното, жените и поезията. Цинхуа беше нелек пост за един магистрат, тъй като само имотен човек би могъл да си позволи поддържането на разкошната резиденция, където се помещаваше съдилището. В чиновническите среди се шушукаше, че това била главната причина Луо да се задържи на поста си. Но съдията Ди понякога имаше усещането, че славата на Луо като бонвиван, който изобщо не се интересува от служебните си задължения, до голяма степен бе изкуствено създадена и старателно внушавана и че всъщност Луо управляваше доста умело своя окръг. Ето и сега например бе приятно изненадан от решението на Луо незабавно да отиде на местопроизшествието, защото на негово място мнозина магистрати биха изпратили някой от своите подчинени да свърши рутинната работа. Съдията разгърна документите. Първият съдържаше официални сведения за убития кандидат.

Името му беше Сун Айуен, двайсет и три годишен, неженен. След блестящо издържан литературен изпит бе получил стипендия, за да състави историческа справка за една древна династия. Сун бил в Цинхуа от две седмици, като с пристигането си се бе представил в съдилището, за да поиска разрешение за едномесечен престой в града. Както обяснил на съветника Као, намерението му било да се порови в местния исторически архив.

Преди няколко века, в проучвания от Сун период, в Цинхуа бе избухнало селско въстание и той се надявал да открие допълнителни сведения за тези събития в архивите на града. Съветникът му бе издал пропуск, за да работи над съдебните досиета. Според един допълнително приложен лист Сун прекарвал в библиотеката на съдилището всеки следобед, откакто бил пристигнал в града. Друго нямаше.

Останалите документи се отнасяха до хазаина на студента, търговеца на чай Мън Сючай. Мън наследил търговията от баща си. Преди осемнайсет години се оженил за дъщерята на един от своите колеги, Хуан, която му родила дъщеря, днес на шестнайсет години, и син, сега четиринайсетгодишен. Имаше една официална наложница. Брачното свидетелство и актовете за раждане бяха приложени към досието. Съдията Ди доволно поклати глава. Съветникът Као очевидно беше много съвестен служител. Търговецът Мън беше на четирийсет години, редовно плащаше данъците си и внасяше суми за благотворителни цели. Изглежда, беше будист, тъй като даваше лепта на храм „Проникновено озарение“, едно от многото светилища на Храмовата улица. Това подсети съдията Ди за нещо и той побутна с лакът своя похъркваш спътник.

— Вашият съветник спомена одеве за някакъв брат гробар, ако не се лъжа. За кого става дума? — попита той.

— Брат гробар ли? — повтори Луо, кокорещ срещу него неразбиращи, замъглени от съня очи.

— Нали Као каза, че някакъв брат гробар обядвал днес у вас?

— А, да! Не може да не сте чували за брат Лу.

— Не съм чувал. Избягвам да имам нещо общо с подобни люде.

Като последователен конфуцианец съдията Ди не одобряваше будизма, а скандалното поведение на монасите от храм „Отвъдна мъдрост“ в неговия окръг още повече бе засилило недоверието му.