Роберт Хюлик: Поети и убийци

— Моля? Извинете, какво казахте?

— Академик Цао, скъпи мой. Той се съгласи да удостои с присъствието си скромния ми дом.

— Да не би да говорите за бившия председател на академията? Този, който наскоро редактира най-важните императорски укази?

Лицето на Луо засия в щастлива усмивка.

— Той самият! Един от най-великите литератори на нашето време, ненадминат както в поезията, така и в прозата. И дворцовият поет Чан Ланпо ще присъства.

— Велики небеса, още едно прославено име! О, Луо, престанете да се представяте за любител! Дори самото присъствие на такива велики поети е доказателство за вашето…

Магистратът, седнал с издут корем, вдигна ръка:

— Не, Ди, всичко стана по случайност. Академикът се връща в столицата и се отби в нашия град. А Чан е роден тук и тук е отрасъл, така че просто е дошъл да се поклони пред олтара на предците си. Както знаете, зданието, в което се помещават съдилището и официалната ми резиденция, е старият летен дворец на принца, на онзи прочут Девети принц, който искал да завоюва насилствено трона преди двайсет години. Дворовете нямат чет, градините са прелестни. Нашите двама именити гости приеха поканата ми само защото сметнаха, че при мен ще бъдат настанени много по-удобно, отколкото в странноприемницата за чиновници.

— Прекалено сте скромен, Луо! И Цао, и Чан са твърде взискателни и никога не биха приели вашата покана, ако не признаваха поетическия ви талант. Кога пристигат?

— Би трябвало вече да са тук, старши братко. Наредил съм на моя домоуправител да им поднесе закуска в голямата зала, като съветникът ще ме замества. Ей сега ще стигнем. Велики небеса! — извика той, като открехна завесата на носилката. — Какво прави Као тук?

Той подаде глава и нареди на старшия носач да спрат. След като носилката бе положена на земята пред главния вход на съдилището, съдията Ди зърна групичка хора на широките стъпала, сред които по червения жакет и синята роба разпозна Као, съветника на Луо. Високият мъж с кафява куртка и панталон, обточени с черно, и с лакиран черен шлем, увенчан с червено перо, вероятно бе началникът на стражата. Други двама имаха вид на обикновени граждани. Малко по-встрани стояха трима стражници със същата униформа като началника си, но без пера на шлемовете. Затова пък около кръста им бяха навити тънки вериги с белезници за престъпниците. Као бързо слезе по стъпалата и дълбоко се поклони пред прозореца на носилката.

— Какво става, Као? — сухо запита магистратът Луо.

— Преди половин час дойде помощникът на господин Мън, търговеца на чай, и съобщи за убийство, господарю. Господин Сун, кандидатът за литературните изпити, който бе наел пристройката в задния двор на господин Мън, бил намерен заклан. Всичките му пари са изчезнали. Изглежда, злодеянието е извършено рано тази сутрин.

— Убийство в навечерието на празника! Само това липсваше! — изпъшка Луо, обръщайки глава към съдията Ди. — Какво става с гостите ми? — угрижено попита той Као.

— Негова светлост академик Цао пристигна малко след вашето заминаване, господарю, а почти веднага след него се появи и почитаемият Чан. Заведох ги до покоите им, като ви извиних за отсъствието. Тъкмо когато сядаха на трапезата, пристигна и брат Лу, гробарят. След като се нахраниха, и тримата господа се оттеглиха за следобедна почивка.

— Прекрасно! Това ми позволява веднага да отида на местопрестъплението. Ще посрещна гостите си, след като си починат. Изпрати напред началника на стражата и двама от неговите хора на коне, Као. Предупреди ги да внимават никой нищо да не пипа! Извика ли регистратора на смъртните случаи?

— Да, господарю. Дори потърсих в архивите документите, свързани с жертвата и хазаина господин Мън.

Съветникът извади от ръкава си свитък официални документи и почтително ги поднесе на господаря си.

— Много добре! Ти оставаш тук, в съдилището, Као. Виж дали са се получили някакви важни документи, и се занимавай с текущите дела! Знаеш ли къде живее господин Мън? — извика той на старшия носач, който не бе изпуснал нищо от разговора. — Близо до Източната врата, така ли? Да тръгваме!

Когато носилката се заклатушка забързано, Луо хвана Ди за ръка и припряно го попита:

— Надявам се, че не ви притеснявам много, Ди, лишавайки ви от следобедната почивка? Имам нужда от вашата помощ и от съветите ви. Коремът ми прекалено е натежал, за да се оправя сам с това убийство, което ми идва на главата. Трябваше да внимавам повече с виното… Май след последната чашка изпих още няколко — Луо избърса запотеното си лице и отново запита угрижено: — Сигурен ли сте, че това няма да ви притесни, Ди?