Роберт Хюлик - Поети и убийци

Съдията беше забелязал, че постройките от предния двор, тоест и неговата, бяха едноетажни, докато тези от другите дворове бяха на два ката, с широки тераси. В дъното на централния двор имаше внушителна постройка, по чиято просторна тераса забързано сновяха сервитьори и прислужнички. Вероятно приготвяха масите за големия банкет. Съдията пресметна, че персоналът на колегата му възлиза най-малко на стотина прислужници, и потръпна, като си помисли какви разноски означава поддържането на подобна резиденция.

Той спря един прислужник, който го уведоми, че магистратът Луо е отстъпил на академика собствената си библиотека, намираща се в лявото крило на втория двор, а дворцовият поет е настанен в дясното крило. Съдията нареди на момчето да го заведе до библиотеката. Той почука на украсената с дърворезба врата и един строг глас го покани да влезе.

Съдията мигновено установи, че Луо бе успял да превърне своята библиотека в много уютно и приятно кътче. Помещението беше просторно и с висок таван, а решетките на високите прозорци бяха преплетени в сложни геометрични фигури, които се открояваха върху безупречно бялата навосъчена хартия. Стените бяха заети от красиви, с вкус подредени етажерки. Тук-там малки ниши със старинни вази и купи разчупваха строгия им ритъм. Мебелите бяха целите в дърворезба, плотът на масите — от цветен мрамор, на столовете имаше възглавнички от червена коприна. Пред самата библиотека бе поставена масивна пейка между две абаносови подставки, върху които бяха наредени вази с жълти и бели хризантеми. На пейката седеше мъж с едро масивно тяло, погълнат от някаква книга. Когато съдията влезе, той повдигна въпросително гъстите си вежди и изгледа Ди. Облечен бе в широка сапфирено-синя роба, дълбоко изрязана на врата, носеше и шапка от черна коприна, украсена с кръгла нефритова плочка в бистрозелен цвят. Дългите краища на широкия му пояс висяха до земята. Къси бакенбарди и тъничка, добре поддържана брадичка обрамчваха широкото му лице с увиснали бузи точно според последната мода в двореца. Съдията знаеше, че академикът наближава шейсет години, но бакенбардите и брадата му все още бяха като черен кехлибар.

Съдията пристъпи, поклони се дълбоко и почтително му подаде червената си визитна картичка. Академикът й хвърли бърз поглед.

— Значи вие сте Ди от Пуян — каза той с дълбок глас, като пъхна картичката в широкия си ръкав. — Разбира се младият Луо ме бе предупредил, че ще присъствате и вие. Тук е много приятно, нали, много по-добре, отколкото сред оная теснотия в странноприемницата за гостуващи чиновници, където прекарах нощта? Радвам се да се запозная с вас, Ди. Вие свършихте чудесна работа в Пуян, като прочистихте оня манастир. Сдобихте се с врагове в двора, но и с поддръжници. Всички истински мъже, Ди, имат приятели и врагове — академикът се надигна и се приближи до бюрото. Седна в креслото и посочи на съдията Ди ниско столче. — Седнете тук, моля ви, срещу мен!

Съдията седна и започна с неизбежните протоколни фрази:

— Скромната личност, която седи пред вас, от дълго време жадуваше за щастлив случай да изкаже почитанията си на негова светлост. Днес…

Академикът махна с едрата си длан:

— Да си спестим всичко това, нали не възразявате? Не сме в двореца. Тук сме се събрали просто любители на поезията. Вие също пишете стихове, нали, Ди?

Той гледаше втренчено съдията с големите си очи, в които ирисът рязко се разграничаваше от бялото.

— Много рядко — отвърна съдията, сякаш се оправдаваше. — Естествено, изучавал съм стихосложение и, разбира се, познавам нашите известни класически антологии, така прекрасно редактирани и издадени с ваша помощ. Но самият аз съм написал една единствена поема.

— Не един известен поет дължи славата си на една единствена поема, Ди… Сигурно вече сте пили чай? — попита академикът, придърпвайки към себе си чайника от син порцелан.

Докато той пълнеше чашата си, до ноздрите на съдията достигна деликатното ухание на жасмин. След като изпи две-три глътки, академикът продължи:

— И така, кажете ми, Ди, за какво ставаше дума във вашата творба?

— Това беше поучителна поема за важното значение на земеделието — отвърна съдията, след като преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло. — Опитах се да обобщя в неколкостотин строфи всички важни правила за полската работа в зависимост от сезоните…

Академикът го изгледа изумен.

— Не може да бъде! Не, наистина! Но защо сте избрали, хм… тази по-скоро странна тема?