Роберт Хюлик - Поети и убийци

— Да, да, ще се осведомя непременно… Освен това трябва да подготвя и една малка изненада за тази вечер — добави Луо, тънко усмихнат. — Специално за вас, Ди!

— И дума да не става — кисело отвърна съдията. — Да ви призная, наистина ми е трудно да си обясня как можете да мислите за разни лудории, след като това разследване…

— Не ме разбрахте, старши братко — възкликна Луо, надигайки се. — Малката ми изненада е свързана с един поразителен юридически случай.

— О, така ли… — обърка се за миг съдията Ди. — Както и да е — продължи енергично той, — струва ми се, че можем да минем и без допълнителни криминални загадки. Убийството на Сун е достатъчно сложен случай. Ако този злочест момък беше родом оттук, можехме да потърсим някакви следи в миналото, някаква отправна точка. Но той, така да се каже, е паднал от небето и се страхувам…

— Както ви е известно, аз никога не смесвам удоволствията с работата, Ди — намеси се Луо. — Убийството на Сун е част от служебните ми задължения. А изненадата, която съм ви приготвил, е чисто теоретичен проблем, като юридическите последствия от него не засягат никого от двама ни. На угощението ще се срещнете с главното действащо лице. Наистина завладяваща загадка за вас.

Съдията Ди недоверчиво погледна колегата си.

— Луо, моля ви, помолете домоуправителя да доведе прислужничките, които обикновено са носели храна на Сун — каза той. — И бихте ли изпратили носилка, за да ме отведе по-късно?

Когато Луо се запъти по алеята през овощната градина, двамата стражници, понесли бамбукова носилка, се отдръпнаха, за да му сторят път. Съдията Ди ги пусна в стаята. Завиха тялото с рогозка, качиха го на носилката, като в това време съдията прегледа доклада на регистратора на смъртните случаи и го пъхна в ръкава си.

— Вие отбелязвате само че фаталният удар е бил нанесен с остър предмет. На мен ми се стори, че раната не е като от бръснач. Как мислите, дали не е длето? А може би пила или друг дърводелски инструмент?

— Възможно е, ваше превъзходителство — отговори малко нацупено чиновникът, — но предпочетох да не се впускам в предположения, докато не открием оръжието.

— Добре, свободен сте. Ще предам доклада ви на магистрата Луо.

Прегърбен възрастен мъж въведе две прислужнички в стаята. И двете носеха сини роби, пристегнати в кръста с широки червени колани. По-младата беше ниска и не особено привлекателна, докато другата имаше миловидно закръглено лице и държанието й подсказваше, че добре осъзнава хубостта си. Съдията им направи знак да го последват в библиотеката. Там се настани в креслото, а старият домоуправител избута напред по-ниската прислужничка и я представи с дълбок поклон:

— Това е Божур, ваше превъзходителство, тя носеше обяда на Сун и оправяше леглото му. Тази е Астра, тя му носеше вечерята.

— И така, Божур — започна съдията, обръщайки се ласкаво към по-неугледното девойче, — господин Сун сигурно ти е създавал доста грижи, особено когато е бил с компания.

— О, не, ваше превъзходителство! Господин Сун никога никого не е приемал. Малко повече работа не може да ме уплаши, защото след смъртта на старата госпожа в къщата няма кой знае какво за правене. Малко хора останаха: господарят, първата и втората господарка, синът, дъщерята и толкоз. Всички са много мили, ваше превъзходителство. И господин Сун също беше мил господин. Даваше ми по нещо, когато му перях бельото.

— Приказваше ли си с него?

— Ами просто „добър ден“ и „добър вечер“, ваше превъзходителство. Той беше голям учен. Като си помисля, че сега…

— Благодаря ти, Божур. Отведи момичето — обърна се съдията към домоуправителя.

Щом остана насаме с по-едрата девойка, съдията поде:

— Божур е малко простовата, нали, Астра? Ти като доста по-оправно и съобразително момиче…

Съдията очакваше да съзре усмивка върху лицето на девойката, но Астра го гледаше с широко разтворени очи и в тях се четеше страх.

— Вярно ли е това, което разправя домоуправителят, ваше превъзходителство? — внезапно запита тя. — Че го били заклали.

— Заклали ли? — учуди се съдията и повдигна вежди. — Какви са тези глупости! Вратът на господин Сун е бил пронизан с… — съдията спря по средата на изречението и внезапно си припомни ужасяващата рана на врата на Сун. — Говори! — продължи той с раздразнение. — Защо каза „заклан“?

— Господин Сун си имаше приятелка — отвърна момичето със сведени към преплетените си длани очи. — Аз излизам с главния сервитьор от голямата чайна, на една пряка оттук, и онази вечер, тъкмо си говорехме на ъгъла на задната уличка, когато господин Сун се шмугна навън като крадец, облечен в черно от главата до петите.