Роберт Хюлик - Поети и убийци

— Уцелихте, Луо! Тези записки тук подкрепят вашата теза, че убиецът наистина е търсил документ — каза съдията Ди и потупа купчината листа върху бюрото. — Това са историческите проучвания на Сун. Първите шест страници са изписани със ситния му почерк на прилежен учен, останалите петнайсет са празни. Сун, както разбрахме, е бил много методичен младеж и съвестно е номерирал всяка страница. А ето че те са разбъркани и тук-там по празните листа личат отпечатъци от пръсти. Това означава, че някой ги е прелиствал. Кой разбойник ще си даде труда да прехвърли купчина листа със записки и бележки?

Луо се надигна и въздъхна:

— Смятам, че престъпникът е намерил търсения документ. Имал е на разположение цялата нощ. Но си мисля, Ди, че не е зле отново да поогледаме наоколо. Човек никога не знае! — и той се изправи.

Съдията Ди също стана и двамата мъже се заеха да претърсят цялата библиотека. След като извадиха и подредиха чекмеджетата и разхвърляните по пода листа, съдията Ди отбеляза:

— Само фактури, квитанции и други документи на семейство Мън. Единственото, което принадлежи на Сун, е тази малка брошура „Мелодии за права флейта“, изписана с неговия почерк и подпечатана с личния му печат. Много сложна партитура, доколкото мога да разбера, при това е използван някакъв неизвестен за мен бързопис. Има десетина мелодии, но без заглавия и думи.

Луо, който бе надигнал килима, за да разгледа пода, стана и каза:

— Да, Сун е свирел на флейта. На стената в стаята му виси една — дълга бамбукова. Веднага ми направи впечатление, понеже и аз свиря.

— Виждали ли сте някога такава система за записване на музика?

— Не, никога. Винаги съм свирил по слух — гордо заяви Луо. — Но хайде да идем в стаята, Ди. Тук няма нищо.

Съдията Ди пъхна сборника с мелодии в ръкава си и последва своя колега в съседната стая. Регистраторът на смъртните случаи пишеше доклада си за аутопсията. Магистратът Луо взе окачената с копринен конец флейта, запретна с решителен жест ръкави и поднесе инструмента към устните си. Успя да изтръгне само няколко пискливи звука. Рязко дръпна флейтата от устните си и раздразнено заяви:

— Изобщо не свиря зле, но отдавна не ми се е случвало. Това всъщност е много добро скривалище за някой навит на руло документ…

Той внимателно надникна във вътрешността на флейтата и поклати разочаровано глава. После двамата магистрати провериха съдържанието на сандъка за дрехи, където намериха единствено документите за самоличност на Сун и някои административни книжа, свързани с литературните му изпити. Нямаше никакво писмо или лична бележка.

— Според хазаина — припомни съдията Ди, като изтупваше робата си — Сун не е познавал никого в този окръг. Впрочем Мън призна, че доста рядко е виждал наемателя си. Трябва да разпитаме слугините, които са му носели храна.

— Добре, погрижете се вие за това, старши братко! Аз трябва незабавно да се прибера у дома. Длъжен съм да изразя подобаващо почитанията си на моите многоуважавани гости, нали? Освен това първа, седма и осма съпруга изявиха желание да се посъветват с мен за покупките във връзка с предстоящия Празник на луната.

— Добре, ще ги разпитам — и изпращайки колегата си до вратата, съдията добави: — Този празник доставя голяма радост на децата. Вашите колко са?

— Единайсет момчета и шест момичета — гордо обяви Луо, след което лицето му придоби трагично изражение. — Съпругите ми са осем! Тежък кръст, Ди… в емоционално отношение. В началото на кариерата си имах само три съпруги, но знаете как стават нещата. Човек току се увлече и реши, че ще е по-просто да доведе дамата в дома си, и ето ти го с още една съпруга. А трябва да ви кажа, че промяната, която настъпва с характера на жената, щом я вземеш за съпруга, е отчайваща. Като си спомня колко чаровна и приятна беше осмата ми съпруга, когато танцуваше в „Сапфиреният будоар“… — Луо внезапно се плесна по челото. — О, небеса, щях да забравя! Трябва да мина през „Сапфиреният будоар“, за да избера танцьорки. Учтиво ще е лично да го направя, защото гостите ми имат право на най-доброто. Добре, че „Сапфиреният будоар“ е съвсем наблизо.

— Това заведение за срещи ли е?

— О, не, скъпи приятелю, как можахте да си помислите подобно нещо! Нека го наречем ателие, школа за развитие на местните таланти или училище за развлекателни изкуства.

— Наречете го, както искате, било ателие, било школа — сухо отвърна съдията Ди, — но не е изключено и кандидатът Сун философски да е потърсил разтуха за своята самота в този будоар. Не би било излишно, струва ми се, да се разбере дали млад мъж с неговата външност не се е появявал там.