Роберт Хюлик - Лакираният параван

Съдията Ди остана известно време, погълнат от прекрасната гледка. На връщане отбеляза, че вратата наистина е ниска, но само човек, доста по-едър от него самия, би могъл да си блъсне главата на минаване. В спалнята го очакваше една жена, облечена в бяло. Беше доста едра, около трийсетгодишна, и широките гънки на траурната й одежда не успяваха да скрият цъфтящата хубост на налятата й снага. Съдията оцени осанката, както и свенливо сведения й поглед и си каза, че този негодник Цяо Тай очевидно има вкус. Поне повече от своя колега и приятел Ма Жун, който винаги залиташе по разни гръмогласни повлекани. Съдията направи дълбок поклон, а госпожа Гъ му отвърна с кимване. Съветникът Бан представи придружителя си като „господин Чън, придаден с особена мисия към съдилището“. Госпожа Гъ вдигна големите си бистри очи към съдията. Огледа го за миг, после нареди на домоуправителя да се оттегли и кимна на посетителите да се настанят на столчетата пред ниския прозорец. Тя самата остана права, с изпъната стойка. Докато сядаше, съдията зърна в сянката зад стопанката едно младо слугинче в смирена поза. Както премяташе в ръка ветрило от бяла коприна, госпожа Гъ подхвана с хладна учтивост:

— След като сте си направили толкова труд да дойдете, за да водите разследването на място, помислих, че е мое задължение лично да бдя, за да бъдете всячески улеснени при изпълнението на задачата си.

Господин Бан се впусна в пространни извинения, но съдията го прекъсна с думите:

— Много сме ви признателни, госпожо. Разбирам колко е мъчително за вас отново да бъдете на мястото, където е започнала трагедията. Не бих си позволил да ви причинявам допълнителни страдания, ако не беше желанието ми да сложа колкото може по-скоро точка на процедурата, образувана във връзка с кончината на вашия съпруг. Затова се надявам, почитаема госпожо, че ще ни извините, задето нахълтахме въз вашите покои.

В отговор госпожа Гъ кимна мълчаливо. Доста бързо е усвоила светските маниери за една продавачка, помисли си съдията Ди.

— Иска ми се… да се ориентирам по-добре — подхвана той.

Погледът му премина, без да се спира, по леглото с прости сини завеси, опряно до стената срещу госпожа Гъ. Зад гърба й се виждаха, наредени един върху друг, обичайните сандъци, облечени в лакирана червена кожа, в които се прибират дрехите. Варосаните стени и покритият с каменни плочи под бяха голи.

— Няма много мебели в тази стая — небрежно подхвърли той. — Предполагам, че приживе на вашия съпруг са били повече. Някоя тоалетна масичка, картини по стените?

— Мъжът ми имаше съвсем прости вкусове — неприветливо отвърна тя. — Независимо от огромното си богатство беше противник на разкоша и живееше съвсем скромно.

— Това красноречиво говори за благородството на неговия характер — заяви с поклон съдията. — Да видим сега… какво ни остава още да проверим? — погледът му отново се спря на сандъците за дрехи. — А, да… виждам само трите сандъка, с надписи „есен“, „зима“, „пролет“. Къде е четвъртият, с летните дрехи?

— Махнах го. Нуждаеше се от поправка — гласът на госпожа Гъ прозвуча уморено.

— Разбирам — каза съдията. — Човек е свикнал да ги вижда винаги четирите и затова му прави впечатление, когато някой липсва! А сега, госпожо, ми се иска да разкажете всичко, което си спомняте за фаталната вечер. Аз прочетох досието, но…

Той млъкна, защото госпожа Гъ изведнъж размаха ветрилото си и изкрещя на малката слугиня:

— Колко пъти съм ти казвала, че не искам да виждам тия гнусни насекоми в къщата си! Ето я, убий я… Изхвърча!

Съдията я наблюдаваше с почуда, слисан от внезапното избухване, докато съветникът Бан се опитваше да я успокои:

— Няма нищо, госпожо, две-три мухи са само. Искате ли…

Госпожа Гъ не отговори, погълната от патетичните усилия на слугинчето, което размахваше наляво-надясно една кърпа.

— Защо не удряш? — нетърпеливо крещеше вдовицата. — Ето я, бързо… бързо!

Съдията наблюдаваше сцената с нарастващ интерес. Изведнъж стана, грабна от масата свещта и понечи да запали маслената лампа.

— Не пипайте лампата! — извика госпожа Гъ.

— Но защо, госпожо? Просто исках да ви помогна да видите дали няма и други мухи.

— Неуважение е към мъртвите да се палят много светлини в тяхната стая — с леден глас просъска тя.

Съдията сякаш не я чу. Загледан в тавана, той каза бавно:

— Наистина има много мухи в тази стая. Интересно как ли са влезли, след като е затворена от два дни… Изглеждат заспали там горе, но светлината ще ги събуди.