Роберт Хюлик - Лакираният параван

— Нямам нито охота, нито време да се занимавам с подобни неща — сухо го прекъсна съветникът. — Не от мен би трябвало да търсите подобни сведения — но като се сети, че този пътник с неутолими щения все пак носи препоръчително писмо от самия префект, побърза да добави с крива усмивка: — Ожених се доста млад. Имам две съпруги, осем синове и четири дъщери.

Съдията Ди унило си помисли, че за да достигне до тези внушителни цифри, старият Бан едва ли е имал време да се отдава на перверзии. Самоличността на неизвестния преследвач си оставаше загадка. А дали някаква следа не би изскочила от писанията на госпожа Дън? Той изпи чая си и подхвана:

— Аз като човек, изцяло затънал в покупко-продажби, нямам особени претенции, че разбирам от литература. Но много ми харесаха стиховете на вашия магистрат. И си помислих, че може би и тези на съпругата му ще са интересни. Дали бихте могли да ме насочите къде да се сдобия с томче нейни стихове?

Съветникът прехапа устни.

— Не е лесно — каза той. — Госпожа Дън страдаше от прекомерна скромност. Нейният съпруг ми е казвал, че често й предлагал да публикува стиховете й, но тя винаги отказвала.

— Жалко наистина! Смятах, че ако ги прочета, ще мога да кажа няколко по-прочувствени слова на магистрата, когато му поднасям съболезнованията си.

— Мисля, че все пак ще мога да ви помогна — каза Бан. — У мен остана една тетрадка с нейни стихове, която сама ми изпрати. Молеше ме с едно писъмце да й помогна да поправи евентуалните грешки, свързани с историческите паметници, които споменава. Мога да ви покажа тетрадката, преди да я върна на негово превъзходителство.

— О, това ще е чудесно! — възкликна съдията Ди. — Ще имате ли нещо против да седна там до прозореца и да почета, без да ви преча, докато си вършите работата?

Съветникът кимна и отвори едно чекмедже. Извади дебела тетрадка, подвързана със синя хартия, и я подаде на посетителя. Съдията я пое, седна в ъгъла и запрелиства набързо страниците. Несъмнено отчетливите йероглифи бяха същите като на вторите два стиха от кревата в бардака. Незначителните разлики в почерка се обясняваха лесно: едните стихове бяха писани на спокойствие в работен кабинет за разлика от другите, нахвърляни набързо по време на любовна среща.

След като се увери, че е така, той започна да чете от началото и скоро бе изцяло запленен от великолепния стил. Като прилежен ученик на Конфуций приемаше, че единствената достойна поезия е тази с нравствена или поучителна тематика. В подобен дух сам бе написал на младини една дълга поема за ползата от земеделието. Гледаше с пренебрежение на стихове, посветени на някакво мимолетно чувство, или на чисто лирическите излияния. Но сега бе принуден да признае в себе си, че съвършеното владеене на езика и находчивият подбор на оригинални образи изпълваха тази поезия със завладяваща красота. Необходимото прилагателно сякаш от само себе си бе излязло точно на място изпод четката, за да въплъти в една дума някакво чувство или да нарисува цяла сцена. Тук-там запомнящи се сравнения му напомниха за сходно звучащи фрази в стиховете на нейния съпруг. Очевидно двамата неведнъж бяха работили заедно.

Той постави тетрадката на коленете си и замислено поглади бакенбардите си. Съветникът го изгледа учудено, но съдията изобщо не забеляза това. Питаше се как се е стигнало дотам, че една голяма поетеса, чувствителна и богата душевно жена, омъжена щастливо за човек, който споделя вкусовете й, се е превърнала в невярна съпруга. Мислеше си за унизителните подробности на тази изневяра… за тайните срещи в долнопробни бардаци… за бакшишите, подпъхвани в шепата на подхилкващи се сводници. Невъзможно му изглеждаше жена с толкова тънък усет за нещата, запечатан в поезията й, да падне дотам. Да се отдаде на някой зализан младок, тласната от неудържим безумен порив — както и да е, жените са толкова странни същества! Но художникът беше мъж от същия тип като нейния съпруг, със същите вкусове. Съдията нетърпеливо подръпна мустака си: не, нещо не се връзваше в тази история!

Изведнъж си припомни леката разлика в почерците. Дали пък жената, ходила тайно на срещи, не е била сестрата на госпожа Дън, младата вдовица? Вярно, че е носела обеците и гривните на съдийската съпруга, но пък сестрите често си разменят накитите. Художникът е бил далечен сродник на покойния съпруг, значи вдовицата е имала много по-често случай да се среща с него, отколкото госпожа Дън. А останалите две сестри? Той се обърна отривисто към съветника: