Роберт Хюлик - Лакираният параван

Объркан от този ненадеен изблик, съдията остана безмълвен и младата жена продължи с горчив тон:

— След като не принадлежите към нашият свят, защо идвате да ни шпионирате? Защо си врете носа в работите на Ефрейтора, който е мъж на място и ви има доверие? За да се кикотите по-късно с приятели, докато им разправяте за нас?

В очите на младата жена избиха ядни сълзи.

— Имаш право — каза съдията със спокоен глас. — Аз наистина играя роля. Но не за да се смея за твоя сметка. Аз съм императорски чиновник и разследвам едно убийство. Както се и надявах, вие с Ефрейтора неволно ми помагате в моята работа и затова именно започнах комедията. Вярно е, че не съм от твоята черга, но пък трябва да знаеш, че съм дал клетва да служа на държавата и на китайския народ, а това значи и на теб, както и на първата съпруга на префекта, на Ефрейтора, както и на първият министър. Целият китайски народ е едно огромно семейство, Розов Карамфил. В това се корени вековечната ни слава, това е разликата между просветените поданици на империята в центъра и варварите, които населяват останалата част от вселената и се разкъсват един друг като диви зверове. Разбираш ли за какво говоря?

Розов Карамфил кимна. Гневът й се бе изпарил и тя изтри сълзите с ръкава си.

— Освен това — продължи магистратът — позволи ми да ти кажа, че те намирам за неудържимо изкусителна с това красиво лице и с прекрасното ти тяло. Ако неотложният дълг не ме поглъщаше изцяло, повярвай ми, за мен би било гордост да се възползвам от благосклонността ти.

— Ще взема и да ви повярвам — засмя се госпожица Розов Карамфил. — Но във всеки случай е мило, че ми го казвате! Изглеждате уморен. Защо не полегнете малко, за да ви повея?

Съдията се отпусна на меката рогозка. Жената смъкна от себе си леката роба, взе едно ветрило от палмови листа, окачено в ъгъла на леглото, и започна равномерно да маха с него. Съдията Ди затвори очи. Не след дълго спеше дълбоко.

Когато се събуди, видя Розов Карамфил напълно облечена, изправена до леглото.

— Добре си дремнахте — каза тя. — Аз през това време поприказвах със съдържателката. Не мога да се оплача от комисионната, която ми даде. Мисля с тези пари да си купя нещо за спомен от вас.

— Колко време съм спал? — тревожно попита съдията.

— Два часа. Съдържателката подметна, че сте вложили много плам. И според нея мъжът и жената са идвали два пъти, точно както ни каза Мокро Око. Жената била слаба, но извънредно изискана. Истинска дама! Мъжът също изглеждал от сой. Като че ли не бил много добре: през цялото време кашлял мъчително. Не се стискал. Освен това според съдържателката при всяко посещение някой ги следял.

Съдията замръзна с провесени от леглото крака.

— Следял ли ги? Как така?

— Дори и тук. И двата пъти малко след тях пристигнал един мъж и платил царски, за да го пуснат да гледа през дупката, която ви показах.

— Кой е бил този мъж?

— Трябвало е да предупредите да му искат визитната картичка! Съдържателката каза, че бил слаб и висок. Долната част на лицето му била закрита с шалче и гласът му не се чувал ясно. Но нямало съмнение, че е образован мъж и дори човек, свикнал другите да му се подчиняват. Леко куцал.

Съдията остана замислен, стиснал халата в скута си. Този загадъчен мъж не можеше да бъде друг освен Бан Удъ, съветника на съдията Дън! Той мълчаливо се облече. Когато госпожицата нагласи шапчицата на главата му и завърза колана му, той затършува из ръкава си и измърмори смутено:

— Извънредно много съм ти благодарен за помощта. Позволи ми да ти предложа…

— Сведенията са безплатни — рязко каза тя. — Но не би ми било неприятно, ако ме доведете тук друг път. Сигурна съм, че може да се прекара чудесно с вас… стига да не преследвате някой убиец! Тогава ще ви взема шейсет гроша, а ако ще е цяла нощ, сто. Това ми е обичайната тарифа, когато работя навън.

Тя тръгна към стълбата. Долу ги очакваше съдържателката, която ги изпрати до входната врата с раболепни поклони.

На улицата съдията каза на младата жена:

— Сега трябва бързо да отида в северния квартал. Ще се видим по-късно в странноприемницата.

Тя му каза по кои улици да мине, и двамата се разделиха.

Този път съдията Ди влезе в Ямън през главния вход. Подаде на един от пазачите червена визитна картичка с името на господин Чън Мо, добави малък бакшиш и го помоли да я отнесе на господин Бан. Почти веднага се появи един служител, който го отведе при съветника.