Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Маккай притисна очите си с два пръста, за да създаде впечатление, че слуша внимателно, и в същото време установи контакт с Джедрик, впускайки се в съвети и предположения. Трябваше да се измъкнат от този капан! Когато отново вдигна очи, видя изписаното върху лицето на Парандо подозрение: Кое тяло, кое его? Джедрик? Маккай?

Най-накрая Кейланг повдигна въпроса за „личните взаимоотношения между свидетелката и легума на защитата.“

Отговорът на Джедрик беше съвсем недосейдийски:

— Ами… да. Ние сме любовници.

Само по себе си това не беше достатъчно да бъде освободена от арената без съгласието на обвинението и целия съдийски състав. Кейланг първа предложи тя да бъде отзована. Билдун и Парандо я подкрепиха по обясними причини. Маккай чакаше решението на Броей.

— Съгласен съм.

Това означаваше, че Електорът е сключил някакъв таен договор с призрачните сили. Джедрик и Маккай бяха очаквали това, макар и да не знаеха в каква форма ще се получи потвърждението.

Маккай помоли делото да бъде отложено за следващата сутрин.

Молбата му беше удовлетворена по най-любезен начин. Броей обяви края на заседанието, изпращайки лицемерна усмивка на стоящата под него Джедрик. Преценявайки нещата през погледа на досейдиец, агентът не можеше да го вини за това, че търси лична победа над жената, от която бе понесъл разгром на самата Досейди.

Когато бяха отново в квартирата, Джедрик сложи ръка върху гърдите му и заговори с наведена глава:

— Не се обвинявай. Това беше неизбежно. Нито един от тези съдии няма да приеме никакъв твой протест, преди да ме видят окована на арената.

— Зная.

Тя вдигна очи към него и се усмихна.

— Да… разбира се. Ние наистина сме като едно цяло.

След това се заеха да обсъдят избраните от нея помощници на Броей. Обединеното им съзнание отстраняваше с лекота незначителните подробности. Възможно ли беше изборът да бъде подобрен? Нито един от тях не беше сменен, било то хуманоид или гауачин. Всички съветници и помощници бяха родени на Досейди. Джедрик и Маккай можеха да им имат доверие заради лоялността им към техния произход, положение и лични принципи. Те бяха най-добрите за тази задача. Маккай сложи край на тази тема с думите:

— Нямам право да напускам района на арената преди края на процеса.

Джедрик го знаеше и все пак то трябваше да бъде изтъкнато.

До кабинета му имаше малка стаичка с кано-легло, комуникационна апаратура и тоалетна, съобразена с физиката на хуманоидите. Решиха, че все още не е време да си лягат и се впуснаха в приглушен спор доколко целесъобразно ще бъде да си разменят телата. На практика всичко бе ясно. Познатата плът беше по-сигурна и по-надеждна. Маккай можеше да играе Джедрик, а Джедрик — Маккай, но за в бъдеще това щеше да е опасна игра.

Когато се прибраха в спалнята, те се любиха и никой от двамата не бе изпитвал нещо толкова прекрасно и завладяващо през целия си живот. В ласките им нямаше покорство, а само отдаване, споделяне и неограничено преливане на чувства. Радост и страх стегнаха гърдите на Маккай, а Джедрик се разхлипа — нещо съвсем нетипично за една досейдийка.

Когато се овладя, тя се извърна към него на леглото и докосна дясната му буза с пръст.

— Маккай.

— Да?

— Никога не трябва да казвам това на друг човек, но… — Джедрик замълча, мушвайки го с юмрук в рамото, сетне се облегна на лакът и впери поглед в него. Това му напомни за първата им нощ и той забеляза, че тя се е прибрала обратно в досейдийската си черупка… Но имаше и нещо друго, сега очите й бяха различни.

— Какво има?

— Просто те обичам. Много интересно чувство, особено когато не можеш да го признаеш открито. Колко странно.

— Остани при мен.

— И двамата разбираме, че това е невъзможно. Тук няма сигурно място за нито един от нас, но онзи, който…

— Тогава нека…

— Ние вече отхвърлихме размяната като вариант.

— Къде ще отидеш?

— По-добре е да не знаеш.

— Ако…

— Не! Аз няма да бъда в безопасност като свидетел. Не съм в безопасност дори когато съм до теб. Ние…

— Не се връщай на Досейди.

— Къде е Досейди? Това е единственото място, където бих могла да се чувствам у дома, но Досейди вече не съществува.

— Искам да кажа…

— Зная.

Тя седна на леглото и обви коленете си с ръце, откривайки жилестите мускули по раменете и гърба си. Маккай я наблюдаваше и се опитваше да отгатне какво криеше Джедрик в досейдийската си черупка. Въпреки мисловната близост между тях нещо у нея му се изплъзваше. И сякаш самият той не искаше да го разбере. Тя щеше да избяга и да се скрие, разбира се, но… Когато заговори, гласът й като че ли идваше някъде отдалеч.