Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Маккай потръпна.

Досейди, планета с разумни същества — мислещи индивиди . Ако гауачините изпълнеха яростната си закана, цял един жив свят щеше да бъде превърнат в пламтящи газове и гореща плазма от атомни частици. Някъде далеч, навярно отвъд обсега на чужди очи, неизвестен механизъм щеше да произведе искрата, за да може огънят да полети в космическата бездна. Трагедията щеше да трае по-малко от една стандартна секунда. Най-мигновената мисъл за подобна катастрофа би продължила по-дълго от истинското събитие.

Но ако това се случеше и останалите видове от Съюза на Разума получеха неопровержимо доказателство, че се е случило, то тогава Съюзът щеше да бъде разтърсен из основи. Кой би използвал вратите-трамплини, ако подозираше, че може да бъде въвлечен в някакъв ужасен експеримент? Кой би се доверил на ближния си, ако навиците, езикът и тялото на другия са различни от неговите собствени? Да… не само хората и гауачините щяха да се хванат за гушите . Всички разумни видове се страхуваха от подобен развой на събитията. Билдун разбираше това. Отправената към загадъчната Досейди заплаха криеше всеобща опасност.

Маккай така и не можеше да се избави от ужасното си видение: експлозия, ярък проблясък в мрака. И ако Съюзът научеше за това в онзи миг, преди тяхната вселена да се разпадне като скала, разкъртена от светкавица, какви щяха да бъдат извиненията за неуспеха на разума да предотврати подобно нещо?

Разум?

Маккай поклати глава и отвори очи. Нямаше защо да мисли за най-лошото. Позволи на сънния сумрак на апартамента да нахлуе в сетивата му и познатата домашна обстановка да го погълне.

Аз съм Извънреден Саботьор и съм натоварен с определена задача.

Ето, в този дух трябваше да мисли за Досейди. Често решенията на проблемите зависеха от волята за успех, изтънчените умения и многобройните ресурси. БюСаб разполагаше с достатъчно ресурси и умения.

Маккай протегна ръце над главата си и изпъна набитото си тяло. Кано-леглото се набразди блажено под него. Той подсвирна тихо и пламтящата утринна светлина сякаш връхлетя върху зрението му, когато автоматичното устройство на прозореца отговори на сигнала. Устата му се разтегна в прозявка. Измъкна се от леглото и се затътри към прозореца. Пейзажът долу се бе ширнал под небе, подобно на боядисана в синьо хартия. Впери поглед в островърхите кули и покриви на Главната Централа. Тук бе сърцето на господстващата планета, откъдето Бюрото за Саботаж разпростираше многобройните си пипала.

Маккай премигна под ярката светлина и пое дълбоко въздух.

Бюрото. Вездесъщото, всеведущо и всепоглъщащо Бюро. Единственият източник на неограничено държавно насилие в Съюза на Разума. То пазеше нормата, на базата на която интелектът измерваше сам себе си. Всяко негово решение се взимаше с изключителна предпазливост. Общият враг беше вечният копнеж на разумните видове към абсолютни величини. И през всеки напрегнат работен ден, през всеки час, хората на БюСаб — от всички нива и отдели си задаваха въпроса:

„Каква е ползата от нас, ако отстъпим пред необузданото насилие?“

И отговорът беше там, в най-дълбоките пластове на съзнанието:

„Ако не се справим с този проблем, сме ненужни.“

Правителството на Обединения разум работеше, защото неговите членове вярваха, че общата справедливост (въпреки, че съществуваха и някои други дефиниции) е осъществима за всеки отделен индивид. Правителството работеше, защото БюСаб седеше в сърцевината му като ужасно куче-пазач, способно да се нахвърли срещу всеки център на властта с умерено балансирана неприкосновеност. Правителството работеше, защото понякога действаше с решимостта на хирурга, който ампутира гангренясалия крак. Отправената до Бюрото молба превръщаше отделния индивид в нещо толкова могъщо, колкото и Съюза на Разума. И всичко това се свеждаше до грубите, самозаличаващи се и внимателно подбрани пипала на БюСаб.

Тази сутрин не се чувствам много-много като пипало на БюСаб, помисли си Маккай.

И не за първи път се чувстваше така сутрин, особено с напредването на възрастта. Но си имаше свой начин да се справя с лошото настроение — отдаваше се изцяло на работата си.

Обърна се и тръгна към преградната стена в банята, предоставил тялото си на програмираните услуги на апаратурата за сутрешен тоалет. Психоогледалото в дъното на банята го отразяваше, проучваше и се регулираше в съответствие с вътрешната му нагласа. Очите му видяха един тантурест гном от човешката раса, с тъмна кожа и червеникави коси. Чертите му бяха толкова окрупнели, че загатваха за някакво невъзможно родство с жабите-гауачини. Огледалото обаче не отразяваше мозъка му — човешкия ум, смятан от мнозина за най-могъщия правен апарат в Съюза на Разума.