Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Третият разговор с шериф Лепхъм от участъка в Лейквю разтревожи Крафт далеч повече дори от онзи ужасен ден, преди няколко години, когато в Кошера бяха прибрали едно избягало от къщи дете и родителите му прескочиха оградата и нахлуха в чифлика да го търсят. Все пак тогава се справиха доста бързо — просто съобщиха на изплашените до смърт родители, че дете с подобно описание е било прибрано от някаква разнебитена кола недалеч от мястото, където за последен път го бяха забелязали свидетелите.

Този път Лепхъм му нареди с нетърпящ възражение глас:

— Ще изчакаш в участъка, докато дойдат хората от ФБР. Ясно ли е, Линк? Въпросът е доста деликатен и касае взаимодействието между отделните организации. Това е положението, приятелю.

Крафт просто не знаеше какво да отговори. Би могъл да играе на обиден професионално (и да нанесе неприятен удар под пояса на шерифа, който никога не ще го забрави); да се направи на глупак, на невъзпитан и твърдоглав селяк; или пък да се представи за човек мъдър и разбиращ всичко от половин дума. Не знаеше коя от всички тези възможности ще му позволи да потърси най-доброто решение за спасяването на Кошера. В единия случай биха могли погрешно да го подценят, но той почти не се надяваше да са толкова наивни. В другия щеше да си изгради известна представа за ситуацията от онова, което избягваха да правят.

Като например, нито за миг не го оставяха сам.

Възпитан да защитава Кошера на всяка цена и при всякакви обстоятелства, сега Крафт чувстваше изтощение и отчаяние от собственото си безсилие, разяждащите го страхове подхранваха усещането за назряваща опасност и на всичко отгоре, трябваше на всяка цена да запази прикритието си. В края на краищата не предприе нищо — вслуша се в съвета на шериф Лепхъм и остана да чака хората от ФБР.

Жената отсреща го дразнеше. Докато стоеше при него, ослушвайки се, без да пропуска и най-малкото му движение, Крафт не можеше да се свърже с Хелстрьом. Усещаше, че е неспокоен и изглежда това я забавляваше. Сякаш Крафт не виждаше колко прозрачна е легендата й! Летовничка? Точно тази?

Кожата й беше зачервена от слънцето, изгоряла на места, очите й гледаха пронизващо и прямо, квадратната брадичка издаваше решителност, устата й беше тънка като цепка и нито веднъж не се усмихна. Крафт подозираше, че носи пистолет в голямата черна платнена чанта, която държеше в скута си. Имаше нещо в държанието й, което напомняше отдалеч моделите в телевизионните реклами — точни, целенасочени движения и някаква отвлеченост, зад която всъщност бе прикрита зорка бдителност. Тя беше една от онези слаби, почти изпити жени, които оставаха все така слаби и енергични до деня на смъртта си. Беше се облекла като за излет в планината — дочени панталони, блуза в съответстващ цвят и яке с медни копчета. Дрехите бяха съвсем нови, сякаш бяха подбрани от гардероба по списък. И най-вече — дрехите не бяха в нейния стил. Може би последният акорд на цялата тази дисхармония даваше синята кърпа, с която бе привързала черната си коса. Стискаше чантата си на пръв поглед небрежно, но същевременно готова за действие, като опитна полицейска служителка. Всеки път, когато поглеждаше към тази чанта, Крафт се изпълваше с увереност, че вътре има пистолет. Въпреки че не беше му показала никакви документи за самоличност, шериф Лепхъм знаеше името й още при първото обаждане и в отношението му към нея личеше уважението към човек от по-горна инстанция, при това, доста могъща инстанция.

— Това отново беше шерифът, нали? — попита го тя, като кимна към телефона на бюрото.

Тонът й беше нескрито надменен, но Кловис не се тревожеше от това. Никак не харесваше този дебелокож помощник-шериф, с месест нос и пухкави вежди и неприязънта й нарастваше, колкото повече се изпълваше с увереност, че той също носи вина за смъртта на колегите й, агенти. Имаше зачервено, селяшко лице, обветрено от живота на открито. Дори и това я дразнеше. Кловис предпочиташе нощния живот, баровете и всичко останало — също като Еди Джанвърт — и работата тук, в това затънтено провинциално градче, й се струваше крайно неприятна. Усещаше кожата на лицето си опъната и изгоряла от слънцето и това я дразнеше още повече.

— Шерифът беше — призна Крафт. Пък и защо да отрича? Отговорите му бяха свързани със задаваните въпроси, а те на свой ред сочеха право към шерифа: „Не, сър, хората от ФБР още не са се появили… Да, сър, стоях през цялото време в участъка.“

Кловис Кар подсмъркна.