Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

— Къде отиваш? — попита той. Надигна се и спусна крака на пода. Почувства се малко по-добре. Въпреки това, главата продължаваше да го боли, а ето, че сега се появи и болка в гърдите. Какво, по дяволите, му беше инжектирала? Наистина го беше изстискала.

— Гладна съм — обясни Фанси. — Мога ли да оставя колелото и да потърся нещо за ядене? А след това можем пак да се кръстосваме.

— Да ядеш ли? — при тези думи стомахът му се сви.

— Отсреща през улицата има едно кафе — рече тя. — Ужасно съм гладна… — тя се изкикоти, — след снощи.

„Е, поне ще се върне за да прибере проклетото колело“ — помисли си той. Осъзнаваше, че в момента не би могъл да се справи с нея, в състоянието, в което беше. „Но докато си дойде, ще й подготвя топло посрещане“ — рече си Перюджи. Скоро щяха да разплетат кълбото на Хелстрьом и тънката нишка, от която щеше да започне всичко, се наричаше Фанси.

— Само до кафето — предупреди я той. Спомни си, че бе мярвал някакъв неонов надпис.

— Тук правят вкусна закуска — каза тя и осъзна, че е била на косъм да произнесе „Външните“, вместо „тук“. Външен също беше от онези понятия, които трябваше на всяка цена да избягва пред Външните. Тя побърза да прикрие смущението си, като добави: — Имаш ли пари? Толкова бързах да дойда снощи, че забравих да взема.

Перюджи не обърна внимание на думите й и махна с ръка към панталоните си на стола.

— Портфейла е в задния джоб.

Той захлупи лицето си в длани. Разговорът беше изчерпал и последните резерви от енергия, пронизващата болка в главата не му позволяваше да разсъждава. Едва сега започна да осъзнава какви невероятни усилия ще му коства да се изправи на крака. Може би един леден душ щеше да му помогне. Фанси продължаваше да говори нещо за пари, а той дори нямаше сили да я погледне. Да ги вземе всичките, проклета кучка!

— Взимам пет долара — каза тя. — Разрешаваш ли?

„Обикновено плащам повече“ — помисли си той. Но по всичко изглеждаше, че тя не е някоя курва, иначе щеше да си вземе без да пита.

— Колкото ти трябват.

— Искаш ли да ти донеса кафе, или нещо друго? — запита го тя. Наистина Перюджи не изглеждаше добре. Фанси започна да се тревожи за него.

Перюджи преглътна, за да подтисне гаденето и махна отпаднало с ръка.

— Не… аз… ще си взема по-късно.

— Сигурен ли си?

— Сигурен.

— Добре, тогава. — Все още разтревожена от вида му, тя натисна дръжката и отвори вратата. Няма да е зле, ако си легне. — Веднага се връщам — извика Фанси от прага.

— Почакай — повика я той и направи върховно усилие за да вдигне глава.

— Искаш да ти донеса нещо?

— Не… само се питах. Значи казваш, кръстосвали сме се. А очакваш ли да имаш дете от мен?

— Разбира се, надявам се. Тъкмо сега съм на върха на своята фертилност. — Тя се усмихна обезкуражаващо и добави: — Отивам да хапна. Ще видиш колко бързо ще се върна. Всички ми казват, че ям твърде припряно.

Тя най-сетне излезе и затвори вратата зад себе си.

Хранела се припряно, значи. Това само объркваше още повече нещата. В какво, по дяволите, се беше забъркал? Надявала се на дете. Това ли бе открил и Карлос? Внезапно го споходи някакво странно видение — Карлос Дипиъкс окован в някаква подземна галерия от Фанси и нейните приятели, където периодично се разиграват разни сексуални оргии с помощта на познатия му вече стимулант. Докато премине действието му. Или, докато Карлос издържи. Една безкрайна оргия от кръстосвания, чийто резултат е цял конвейер от бебета. Кой знае защо не можеше да си представи Карлос в подобна роля. Нито пък Тимиена, или Портър. Тимиена никога не му беше приличала на бъдеща майка. А онзи сухар Портър направо си го беше страх от всякаква интимна близост с противния пол.

Едно бе сигурно — Хелстрьом се е захванал с нещо, свързано със секса и доста мръсничко.

Перюджи откри челото си с опакото на ръката. В единия ъгъл на стаята забеляза кафе-автомат и няколко пакетчета с разтворимо кафе. Изправи се бавно, включи автомата и приготви две чаши. Пи от едната, докато кафето бе още горещо. Опари се, но затова пък главоболието понамаля. Вече можеше да разсъждава далеч по-ясно. Закачи веригата на вратата и извади предавателя.

Още на втория сигнал Джанвърт се отзова. С треперещи от слабост ръце Перюджи премести креслото до прозореца и постави предавателя на рамката. След това подаде и прие задължителната серия от кодови сигнали. След като приключиха, Перюджи се зае да преразказва всичко, което се беше случило от снощи насам, без да изпуска и най-малката подробност.