Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

— Значи познавате Фолке Бенгтсон?

— Да…

— Кога и къде се запознахте с него?

— Аз… срещнахме се преди повече от четири години на едно място… в една фирма, бяхме колеги.

— „Ериксон — превози“?

— Да… там работех, в касата.

— И имахте отношения с него?

Жената кимна с наведена глава.

— Колко дълго?

— Една година — промълви тя.

— Бяхте ли щастливи заедно?

Тя му хвърли бърз колеблив поглед и безпомощно разпери ръце. Мартин Бек погледна през рамото й към прозореца, откъдето надзърташе мрачното, сиво, зимно небе.

— Как почна всичко?

— Ами ние… се срещахме всеки ден, почнахме да пием заедно кафе, после да обядваме заедно. И… да, той ме изпрати няколко пъти.

— Къде живеехте?

— Във „Васастан“, на „Упландсгатан“.

— Сама?

— О, не, тогава все още си бях у дома.

— Някой път придружаваше ли ви до жилището?

Тя енергично поклати глава, все още без да го гледа.

— Какво стана после?

— Покани ме няколко пъти на кино. И после… покани ме на вечеря.

— У тях?

— Не, това беше после.

— Кога?

— През октомври.

— Колко дълго бяхте заедно преди това?

— Няколко месеца.

— И после започнахте истинска връзка?

Тя дълго седя мълчаливо. Накрая каза:

— Наистина ли трябва да отговоря?

— Да, важно е. По-добре да отговорите сега и тук. Това ще ви спести маса неприятности.

— Какво искате да знаете? Какво искате да ви кажа?

— Вие имахте интимни отношения, нали?

Тя кимна.

— Кога започна това? Първия път, когато бяхте при него?

— О, не… четвъртия или може би петия път. Петия, струва ми се.

— И после това се повтори?

Жената безпомощно го погледна.

— Колко често?

— Не много, мисля.

— Но всеки път, когато бяхте при него?

— О, не, в никакъв случай.

— Какво правехте, когато бяхте заедно?

— О, най-различни неща, хапвахме, разговаряхме, гледахме телевизия и рибите.

— Рибите?

— Имаше голям аквариум.

Мартин Бек пое дълбоко дъх.

— Бяхте ли щастлива с него?

— Аз…

— Опитайте се да отговорите.

— Вие… вие питате така направо. Да, мисля, че да.

— Беше ли брутален с вас?

— Не ви разбирам.

— Искам да кажа, когато бяхте заедно. Удрял ли ви е?

— О, не.

— Наранявал ли ви е по някакъв начин?

— Не.

— Никога?

— Не, никога. И защо би трябвало да го прави?

— Разговаряли ли сте са женитба или да живеете заедно?

— Не.

— Защо?

— Той никога не каза подобно нещо, никога.

— Не се ли страхувахте да не забременеете?

— О, да. Но ние винаги бяхме много внимателни.

Мартин Бек се съсредоточи и се вгледа в нея. Тя все още седеше изправена на ръба на дивана, с притиснати колене и напрегнати мускули. Не само лицето, а и шията й беше силно зачервена, както и малкото, което се виждаше от раменете, а по слепоочията бяха избили ситни капчици пот.

— Какъв беше той като мъж? В сексуален смисъл?

Въпросът тотално я обърка. Тя неспокойно раздвижи ръце. Накрая каза:

— Мил.

— Какво значи „мил“?

— Той… искам да кажа, че се нуждаеше от много нежност. И аз, аз бях също такава.

Макар че седеше на по-малко от половин метър от нея, му бе трудно да разбере какво казва.

— Обичахте ли го?

— Мисля, че да.

— Задоволяваше ли ви?

— Не знам.

— Защо престанахте да бъдете заедно?

— Не знам. Просто всичко свърши.

— Има още нещо, за което ще ви помоля да отговорите. Когато имахте интимни отношения, той ли поемаше пръв инициативата?

— Да… какво имате предвид… предполагам, че беше така, винаги.

— Общо колко пъти спахте заедно?

— Пет… — прошепна тя.

Мартин Бек седеше неподвижно и я наблюдаваше. Искаше да запита: „Това първият мъж в живота ви ли беше? Събличахте ли се гола? Правехте ли го на запалена лампа? Случваше ли се той…“

— Довиждане — каза той внезапно и се изправи. — Извинете, че ви обезпокоих.

Самичък затвори вратата след себе си. Последното, което я чу да казва, беше:

— Извинете, аз съм малко стеснителна…

Мартин Бек крачеше напред-назад по заснежения перон, докато чакаше влака. Държеше ръцете си дълбоко в джобовете, вдигнал рамене, подсвиркваше си фалшиво и разсеяно.

Най-после знаеше какво да направи.

Докато слушаше, Хамар драскаше човечета по хартията пред себе си. Обикновено това беше добър признак. После каза:

— Откъде ще вземеш жената?

— Трябва да има някоя от корпуса.

— Най-добре първо да я намериш.

Десет минути по-късно Колберг попита:

— Откъде ще вземеш мадамата?