Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

— Като палубен пасажер?

— Да. Каютите се резервират много по-рано. Освен това е доста скъпо да се пътува като турист.

— Не е ли неудобно без каюта?

— Не, ни най-малко. Може да се спи на някой диван в салоните под палубата. Пък и не съм много претенциозен.

— И така, срещнахте Роузана Макгро. Спомняте си, че сте били заедно при Юнгсбру. А после, по време на пътуването?

— Струва ми се, че разговаряхме още един-два пъти.

— Кога?

— Е, това не си спомням.

— Виждахте ли я през останалото време от пътуването?

— Не, доколкото си спомням.

— Знаете ли къде беше нейната каюта?

Никакъв отговор.

— Чухте ли въпроса? Къде беше нейната каюта?

— Опитвам се да си спомня. Не, не мисля, че изобщо съм знаел.

— Никога ли не сте били вътре в каютата й?

— Не. Впрочем каютите са ужасно тесни, освен това живееха по двама пътници във всяка.

— Винаги?

— Ами някои пътуват и сами. Но не са много, защото е скъпо.

— Знаете ли дали Роузана Макгро пътуваше сама?

— Не, не съм се замислял за това. Доколкото си спомням, и тя не спомена нищо.

— И никога не сте я придружавал до каютата й?

— Не, никога.

— В Юнгсбру за какво разговаряхте?

— Спомням си, че я запитах дали не иска да види църквата в манастира във Врета, той е съвсем наблизо. Но тя не пожела. Между другото не съм и съвсем сигурен дали изобщо разбра какво й казах.

— За какво друго говорихте?

— Не помня. Нищо особено. Не мисля, че си казахме много нещо. Вървяхме по пътеката покрай канала. И други хора се разхождаха там.

— Видяхте ли я с някого другиго?

Мъжът седеше и мълчеше, гледаше безизразно към прозореца.

— Това е много важен въпрос.

— Разбирам. Опитвам се да си спомня. Все пак тя разговаряше и с други, докато стоях до нея, някакъв друг американец или англичанин. Не си спомням точно.

Мартин Бек стана и отиде при каната с вода.

— Искате ли вода?

— Не, благодаря, не съм жаден.

Мартин Бек отпи и се върна на мястото си. Натисна бутон под плота на бюрото. Превъртя лентата и спря магнетофона.

След минута влезе Меландер и се запъти към бюрото си.

— Виж какво, вземи това и го приложи към сведенията, моля те.

Меландер взе лентата и излезе.

Мъжът на име Фолке Бенгтсон седеше изправен на стола и гледаше Мартин Бек с безизразни сини очи.

— Както казах, вие сте единственият, за когото знаем, че си спомня или признава, че е разговарял с нея.

— Разбирам.

— Да не би случайно вие да сте я убили?

— Не, със сигурност не съм аз. Вярвате ли ми?

— Някой трябва да го е направил.

— Дори не знаех, че е била убита. Нито как се е казвала. Да не би да мислите, че аз…

— Ако очаквах да си признаете, нямаше да ви питам с този тон.

— Разбирам… струва ми се. Шегувахте ли се?

— Не.

Мъжът замълча.

— Ако ви бях казал: ние сме сигурни, че сте били в каютата на тази жена, какво щяхте да кажете тогава?

Отговорът се забави с около десетина секунди.

— Че имате някаква грешка. Но и вие не бихте го казали, ако не сте сигурен, нали?

Мартин Бек не отговори.

— И в такъв случай би трябвало да съм бил там, без да знам какво правя?

— Обикновено знаете ли какво правите?

Мъжът леко повдигна едната си вежда.

— Да, обикновено знам. — После твърдо заяви: — Не съм бил там.

— Надявам се, разбирате — каза Мартин Бек, — че този случай е много заплетен.

„Слава Богу, че това не го записа магнетофонът“ — помисли си той.

— Разбирам.

Мартин Бек помачка филтъра на една „Флорида“ и я запали.

— Не сте женен?

— Не.

— Имате ли постоянна връзка с някоя жена?

— Не. Дори не мога да помисля да изоставя ергенския си живот, свикнал съм да живея сам.

— Имате ли братя или сестри?

— Не, бях единствено дете.

— И сте израснали при родителите си?

— С майка ми. Баща ми умря, когато бях шестгодишен. Почти не го помня.

— Никакви ли отношения нямате с жени?

— Естествено не съм съвсем неопитен. Все пак наближавам четиридесетте.

Мартин Бек внимателно го наблюдаваше.

— Когато имате нужда от женска компания, към проститутки ли се обръщате?

— Не, никога.

— Можете ли да споменете някоя жена, с която сте били за дълго или за кратко време?

— Вероятно бих могъл, но не желая.

Мартин Бек издърпа чекмеджето на бюрото на четири-пет сантиметра, погледна в него и поглади с показалец долната си устна.

— Би било добре да споменете някоя.

— Тази, която напоследък… с която съм бил повече… ангажиран… ами тя… Да, тя сега е омъжена и повече нямаме никакъв контакт. За нея всичко това би било много деликатно.