Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

Алберг седеше в креслото за посетители вече два часа, но двамата размениха само няколко общи фрази. Алберг попита:

— Мислиш ли, че е той?

— Не знам.

— Трябва да е той.

— Да.

В пет без пет на вратата се почука. Бяха областният управител и Хамар.

— Убеден съм, че имаш право — каза управителят. — Употреби какъвто метод намериш за добре.

Мартин Бек кимна.

В шест без двайсет звънна телефонът.

— Здрасти. — Беше Колберг. — Имаш ли време да се качиш? Фолке Бенгтсон, за когото ти говорих, е тук.

Мартин Бек остави слушалката и се изправи. На вратата се обърна и погледна Алберг.

Никой от двамата не каза нищо.

Качи се бавно по стълбите. Въпреки хилядите разпити, които имаше зад гърба си, усещаше странно свиване в стомаха и болки в лявата част на гръдния кош.

Колберг си беше свалил сакото и седеше с подпрени лакти на бюрото, спокоен и добродушен. Меландер беше с гръб към тях, зает със своите бумаги.

— Това, значи, е Фолке Бенгтсон — Колберг се изправи.

— Бек.

— Бенгтсон.

Обикновено ръкостискане. Колберг си взе сакото.

— Тръгвам си. Довиждане.

— Довиждане.

Мартин Бек седна. В пишещата машина на Колберг имаше лист хартия. Той леко го издърпа и прочете: „Фолке Ленарт Бенгтсон, съдържател на кантора за експедиция, роден на 6.8.1926 г. в община Густав Васа, Стокхолм. Неженен.“

Той погледна мъжа. Сини очи, доста обикновено лице. Малко сиви нишки в косата. Никаква нервност. Въобще нищо специално.

— Знаете ли защо ви повикахме?

— Не, всъщност не.

— Възможно е да ни помогнете с нещо.

— И какво е то?

Мартин Бек погледна към прозореца и каза:

— Сега вече наистина заваля.

— Да, наистина.

— Къде се намирахте през първата седмица на юли тази година? Спомняте ли си?

— Би трябвало. По това време бях в отпуск. Фирмата, в която съм назначен, затваря за четири седмици тогава.

— Да?

— Бях на няколко различни места, две седмици на Западния бряг. Когато съм свободен, винаги отивам там на риболов. През зимата също, поне за една седмица.

— С какво отивате дотам? С кола?

Мъжът се усмихна.

— Не, всъщност аз нямам кола. Дори нямам и шофьорска книжка. Пътувам с мотопед.

Мартин Бек остана мълчалив известно време.

— Не е лошо, аз самият имах мотопед няколко години. Каква марка карате?

— Тогава имах „Монарк“, но го смених през есента.

— Спомняте ли си как прекарахте ваканцията?

— Разбира се. Първо бях една седмица в Мем, това е на брега Йостойта, точно където започва Йотаканал. После заминах за Бохуслен.

Мартин Бек стана и отиде при каната с вода, която стоеше върху канцеларския шкаф до вратата. Хвърли поглед към Меландер. Върна се. Вдигна капака на магнетофона и включи микрофона. Меландер пъхна лулата си в джоба и си тръгна. Мъжът погледна апарата.

— С кораб ли пътувахте от Мем до Гьотеборг?

— Не, от Сьодершьопинг.

— Как се наричаше параходът?

— „Диана“.

— В кой ден заминахте?

— Не си спомням точно. Някой от първите дни на юли.

— Нещо особено случи ли се по време на пътуването?

— Не, доколкото си спомням.

— Сигурен ли сте? Помислете.

— Да, впрочем параходът получи авария, но това беше, преди да се кача на борда. Затова беше закъснял. Иначе нямаше да успея.

— А когато пристигнахте в Гьотеборг, какво правихте?

— Параходът пристигна много рано сутринта. Отидох в едно село, което се казва Хамбургсунд. Чрез обява си бях запазил там стая.

— Колко дълго останахте?

— Две седмици.

— И какво правехте през тези две седмици?

— Ловях риба. Времето беше лошо.

Мартин Бек издърпа чекмеджето на бюрото на Колберг и извади трите снимки на Роузана Макгро.

— Познавате ли тази жена?

Мъжът разгледа снимките една по една. Нищо не трепна по лицето му.

— Лицето ми изглежда някак си познато — каза той. — Коя е тя?

— Била е на борда на „Диана“.

— Да, мисля, че си спомням — отбеляза мъжът равнодушно и отново погледна снимките. — Но не съм сигурен. Как се казва?

— Роузана Макгро. Американка.

— Сега си спомням. Да, така е. Беше на борда. Няколко пъти разговарях с нея. Доколкото можех.

— Оттогава не сте я виждали и не сте чували името й?

— Не, фактически не. Тоест, досега не.

Мартин Бек улови погледа на мъжа и го задържа. Лицето му беше студено, спокойно и питащо.

— Знаете ли, че по време на това пътуване Роузана Макгро е била убита?

Лека сянка премина през лицето на мъжа.

— Не… — каза той накрая. — Не, наистина не знаех.