Клайв Луис - Сребърният стол

По-нататък в полукръг стояха придворните. Джил ги разпозна веднага. Заслужаваше си да ги разгледа поне заради облеклото и доспехите им. С тях приличаха повече на цветна леха, отколкото на група изпращачи. Но причината Джил да се ококори и да отвори уста колкото можеше бяха по-скоро самите хора. Ако точната дума бе „хора“. Може би средно един на всеки петима бе човек. Останалите бяха непознати за нашия свят същества. Фавни, сатири, кентаври — Джил ги позна, защото беше ги виждала на картинки. Също и джуджета. Имаше и множество познати животни: мечки, язовци, къртици, леопарди, мишки и най-различни птици. Но те съвсем не съвпадаха с животните със същите имена в Англия. Някои бяха много по-големи — например мишките стояха изправени на задните си крака и бяха високи около половин метър. Но дори като изключим това, всички изглеждаха различно. По израза на лицата им личеше, че могат да говорят и да разсъждават също като нас, хората.

„Я! Значи все пак било истина! — помисли Джил, но побърза да прибави: — Дали са приятелски настроени?“ Тя тъкмо бе забелязала в крайните редици на събралите се един-двама великани и няколко същества, чийто вид съвсем не можеше да определи.

В този миг си припомни за Аслан и знаменията. През последния половин час напълно бе забравила за тях.

— Скруб! — прошепна тя й го хвана за ръката. — Бързо кажи дали виждаш някой твой познат!

— А ето те и теб, значи — каза Скруб неприязнено (за което имаше известна причина). — Млъкни, моля те! Искам да слушам.

— Не бъди глупак — настоя Джил. — Няма никакво време за губене. Тук виждаш ли някой твой приятел? Защото трябва веднага да идеш и да поговориш с него.

— Какви ги приказваш? — удиви се Скруб.

— Аслан… Лъва… казва, че така трябва — отчаяно продължи Джил. — Аз го видях.

— Видяла си го значи, а? И какво каза?

— Каза, че най-първият човек, когото видиш в Нарния, ще бъде твой стар приятел и трябва веднага да говориш с него.

— Е, тук няма никой, който да съм виждал преди. Така или иначе, изобщо не знам дали това е Нарния.

— Но аз мислих, че си бил тук и преди!

— Сбъркала си.

— Ама че работа! Ти каза…

— За бога, затвори си устата и нека чуем какво казват!

Кралят говореше на джуджето, но Джил не долавяше нито дума. Доколкото можеше да види, джуджето не казваше нищо в отговор, макар че усърдно кимаше и клатеше глава. После кралят заговори по-силно и се обърна към целия двор. Гласът му бе тъй отслабнал и пресекващ, че тя разбра много малко от речта, особено като се има предвид, че в нея ставаше дума за места и хора, за които никога не бе чувала. Щом речта свърши, кралят се наведе и целуна джуджето по двете страни. После се изправи, вдигна дясната си ръка като за благословия и тръгна с бавни и несигурни стъпки по мостчето. Придворните изглеждаха много трогнати от неговото заминаване. Извадиха се носни кърпички и отвсякъде се разнесоха хлипалия. Вдигнаха мостчето, от задната палуба прозвуча тръба и корабът се отдели от кея. (Дърпаше го лодка с весла, но Джил не я забеляза.)

— А сега… — почна Скруб, но не успя да продължи, защото в този миг голям бял предмет (Джил го помисли за хвърчило) долетя отнейде и кацна в краката му. Беше бял бухал, само че огромен — почти с височината на едно джудже.

Бухалът примигна и присви очи, сякаш бе късоглед. Леко накриви глава настрана, а после проговори с тих, бухащ глас:

— Буху-буху! Кои сте вие двамата?

— Казвам се Скруб, а това е Поул — отвърна Юстас. — Бихте ли ни казали къде се намираме?

— В страната Нарния, до кралския замък Каир Паравел.

— А този, който замина, кралят ли беше?

— Тъй, тъй — тъжно отвърна Бухала и поклати голямата си глава. — Но кои сте вие? Има нещо вълшебно около вас. Видях как пристигате. Летяхте. Всички останали бяха заети да изпращат краля и никой не забеляза. Освен мен. Аз ви забелязах. Вие летяхте.

— Тук ни изпрати Аслан — тихо произнесе Юстас.

— Буху-буху! — Бухала разроши перата си. — Това е прекалено много за мен толкова рано вечерта. Не съм напълно на себе си преди залез слънце…

— И ни изпратиха да дирим изчезналия принц — добави Джил, която с нетърпение очакваше сгоден случай да се намеси.

— За пръв път чувам за това — изненада се Юстас. — Какъв принц?

— Най-добре веднага да дойдете да разговаряте с Регента — рече Бухала. — Ето го там, в каляската с магаренцето. Джуджето Тръмпкин. — Птицата се извърна и ги поведе, като си мърмореше: — Бух! Буху-бух! Каква бъркотия! Още не мога да мисля както трябва. Твърде рано е.